Зараждане и развитие на обществените отношения в Кралство Унгария (11 век -19 век) и в Чехословакия (1918-1993)

 Зараждане и развитие на обществените отношения в Кралство Унгария (11 век -19 век) и в Чехословакия (1918-1993)

        От края на Великоморавия, но особено от създаването на Кралство Унгария в началото на 11 век, словаците живеят в обща държавна единица с маджарите до 1918 г. Според съществуващите източници Кралство Унгария е образувано с помощта на местната, великоморавска аристократична класа и частта от староунгарския елит, който е бил готов да приеме християнството и да приеме известен контрол от Рим и немските  феодали след битката при Лех през 955 г.

 

        До 1110 г. Княжество Нитра остава в първоначалният си вид като владение на страничната линия на Арпад със собствен двор, в някои периоди със собствена външна политика и дори със собствен монетен двор. Княжеството сече собствени монети. Съществуването на Княжество Нитра в рамките на Кралство Унгария е продължение на великоморавската държавна традиция.

        Унгарските легенди и хроники приписват на Св. Стефан при изграждането на държавата и църковната организация, същите актове, като тези, които са исторически  засвидетелствани в дипломатическите документи отнасящи се за Светополк. Поради тази причина словашките, словенски елити,  приемат новата централна власт под формата на Арпадските крале на своята територия, която едва по-късно става известна като Унгария.  

    В първите години от своето съществуване унгарското кралство е наричано Панония, дори Склавония.

        Така от създаването си до разпадането си в края на Първата световна война през 1918 г. Кралство Унгария винаги е било мултиетническа държава, без никоя народност да представлява доминираща етническа група в цифровия смисъл на думата. Дори в културен контекст, в Кралство Унгария, като например във Франция, не е имало „la Grande Nation“, способна да налага своята култура и език или чрез ненасилствена асимилация или чрез якобински способ (като най-суровото брахиално насилие) да принуди другите етнически групи, да го приемат, както това се случва в страната на галския петел.

  Многонационалният характер на държавата, без ясно доминираща числено етническа група, създава специална ситуация, при която постепенно привилегированите слоеве образуват хетерогенен социален слой, известен като "natio hungarica", унгарска политическа нация. В продължение на векове "natio hungarica" ​​е била носител на държавната идея, а също и гарант за единството на кралството. Неговият обединяващ елемент не е  етносът или общият морал, а привилегиите, които държавата предоставяла на тази класа. Възможната ескалация на етническото напрежение се елиминирала, чрез почти изключителното използване на латинският език в държавната администрация, който е бил еднакво близък и еднакво отдалечен за всички образовани слоеве от населението. Използването на други езици в администрацията изобщо не е в противоречие с използването на държавния език. Привилегированите класи често са били полиглоти и са считали етническата си принадлежност само за една от многото идентичности, които са имали и в които са реализирали своите политически, правни и културни нужди. В същото време не може да се твърди, че етническата принадлежност не е играела важна роля в живота им, особено когато е била свързана с властта и произтичащите от това облаги.

 

При задълбочен анализ на съществуващите източници може  да се констатира, че многонационалните кръгове на страната около монарха през цялото съществуване на Кралство Унгария са смятани за латентен проблем, който трябвало да бъде решен с идеологизирането на квазиисторическите произведения (легендите и хрониките).

Авторите им често оправдават написването на произведенията си с необходимостта да се изправят срещу различните „измислици“ на блуждаещите трубадури и другите разпространители на фалшиви образи от миналото. Тези "измислици" вероятно представлявали алтернативното съзнание, което би могло да се материализира и вероятно от време на време е застрашавало съществуващия ред.

Определен начин за реакция на рисковете от мултиетничността  са добре познатите препоръки на Св.Стефан към сина му Имрих,

 „…. да почете пристигащите в двора чужденци, защото държавата с една реч и един морал е неразумна и крехка (imbecile et fragile)…. „

 През вековете унгарските аристократични общности са проявявали етнически различия главно в различните форми на историческия фолклор, което е представлявало известно предизвикателство пред единството на държавата, тъй като отделните етнически общности не винаги са действали в синхрон в отношението си към държавата. Особено етническите словашки привилегировани слоеве, които след създаването на Кралство Унгария в продължение на повече от сто години имат своя държавноправна единица - Княжество Нитра и са били наясно с предунгарския си произход и предишните си славни владетели – особено Светополк.

Разпадането на княжеството при крал Коломан „Книжния червей“  (1095 год. - 1116 год.) през 1110 г. със сигурност означава за мнозина намаляване на социалната тежест и статуса, което предизвикало недоволство във всяка обществена структура. Техните надежди за преобръщане на тази ситуация са представени от различни легенди и песни за славното минало на предците, особено на крал Светополк, които многократно са записани в различни форми и подобия през този период.

Устойчивостта на предунгарските исторически традиции, като част от привилегированите аристократични и църковни слоеве като потенциална заплаха за единството на кралството е особено очевидна в кръговете около двора и затова те създават свой собствен исторически епос срещу тези легенди, в който точно по обратен начин издигнали заслугите на староунгарския елемент при изграждането на унгарското кралство. Именно в историческия епос на унгарския двор се създава образът на Светополк, като на владетел, който е недостоен за пример, който с неразумната си политика, съсипал собственото си кралство или дори го продал заради алчността си "за един бял кон" (унгарска анонимна хроника).

В разказа на чешкият хроникьор Козма в края на 11 век се споменава:

 „….съществуването на легендарният „вечен“ крал Светополк, който се изгубил в средата на армията си и останал незабелязан, където един ден или той, или владетелят на неговата броня ще се появи отново…“.

Полско-унгарската хороника написана през първата половина на 13 век , дава различна картина на унгарската история от Анонимната хроника или от хрониката на Шимон от Кеза 

Това показва, че в първите векове на Кралство Унгария определени части от словашките привилегировани класи все още се надяват за възможността да възстановят кралството си (или поне независимостта на княжеството с център Нитра - ducatus), в което да си върнат старото водещо положение. Именно в борбата срещу тези легенди е причината, поради която маджарско-унгарските хронисти се опитвали или да премахнат фигурата на Светополк в историческото съзнание (чрез Анонимния хроникьор), или да го представят като недостоен човек, което се вижда от повечето унгарски хроники от 13-14 век.

В по-голямата част от текста на полско-унгарската хроника термините Sclavonia и Ungaria са взаимнозаменяеми и са използвани напълно алтернативно, като синоними. При това в 9-та част на хрониката със Sclavonia се идентифицира Нитрианското княжество,  като княз Имрих (1007 г. -1031 г. ) е посочен за "Henricus dux Sclavonie".   

През 13-ти и 14-ти век граф Матуш Чак Тренчиански, владетелят на Западна и Централна Словакия и съюзното му семейство Омодей владетели на Източна Словакия, разрастват  властта и независимостта си на основата на словашките етнически различия в техните държави в противовес на централната унгарска територия.

Те са били предимно жестоки и безмилостни феодали, търсещи собствената си изгода, но също така знаем от днешния политически опит, че политиците, особено силните политици, са в състояние да използват всички съществуващи предпоставки за постигане на целите си. Ако в редиците на словашкия елит е имало известна носталгия по несъществуващото кралство/княжество и съществуващите унгарски хроники го потвърждават, то висшите феодали със сигурност са го използвали. В случая с Матуш Чак Тренчиански този факт се потвърждава и от тясното му сътрудничество с някои членове на моравското благородство.

От ранга на благородник граф Матуш Чак Тренчиански  постепенно достига върха на невъзможното. Става Палатин на Унгария, помощник на няколко крале, както и техен заклет враг. Чрез различни честни и нечестни практики той създава независимо владение, което заема по-голямата част от Западна Словакия, част от Централна Словакия и се простира до днешна Унгария. Владението на Матуш Чак, върху което той действал като истински владетел, се състои от общо 60 замъка и 600 - 700 села и селища на територията на 14 престола/жупи/окръга/ и няколко първоначално кралски града. Самият крал се страхувал от него, а  висшите църковни сановници и много благородници търсели благоволението му.

Фактът, че словашкото благородство, респ. аристокрацията от територията на днешна Словакия, понякога е действала като самостоятелна политическа единица, за което свидетелства хрониката на Ян от Турца, който при описанието на управлението на Сигизмунд Люксембургски многократно споменава ситуацията, че благородството на „горните тронове”, т.е. от Словакия, действали по различен начин от останалото унгарско благородство спрямо Сигизмунд.

 Можем да научим как е действало благородството от  „горните тронове“ от периодичните записи на Улрих от Рихентал в неговата хроника на Константския събор, която той написва, като очевидец на събитията. Съборът в Констанц е ключово събитие през второто десетилетие на 15-ти век, а унгарският крал и римският император Сигизмунд Люксембургски играят ключова роля в него. (Наред с другото те изгарят на събора през 1415 г. чешкият реформатор Ян Хус). Когато Улрих описва пристигането на един от най-важните последователи на краля и императора Сигизмунд - унгарският благородник Стибор от Стиборице и Бецков, той му казва, че идва от словашките земи, разположени между Моравия и Татрите. В същото време той говори няколко пъти за Кралство Унгария като държава, съставена от Венденланд (словашката държава; Словакия) и Унгерланд (унгарската държава; Унгария).

В тези твърдения е интересно не само, че за първи път се сблъскваме с добре познатия евфемизъм, с който словаците наричат ​​своята страна - територията от Татрите до Дунава, в неговото представяне от Моравия до Татрите, но особено как той успява да опише етническия характер на кралството. Улрих не е бил в Унгария и тази характеристика на  кралството като дуална страна със "словашка" и "унгарска" част му е опосредствана. Най-вероятно това трябвало да е бил някой от ескорта на велможата Стибор, може би самият Стибор.

При управлението на Сигизмунд (1368 год. - 1437 год.) започват да се обявяват в края на благородническите имена – за маджарите наставката  „-фи“,  например Банфи, Ищванфи и др., а за словашките благородници наставката „-ски“, например – Подманиски, Светоянски, Харховски, Йесенски и т.н.

Още от времето на управлението на Сигизмунд се наблюдава всестранното развитие на словашката народност в териториите, населени със словаци. Това развитие може да е свързано с интензивното словашко-чешко взаимодействие след основаването на Карловия университет в Прага и проникването на голям брой чешки рицари, дошли в днешна Словакия под ръководството на Ян Искра от Брандис да защитават интересите на Хабсбургите в Унгария. Но може  да се свързва и с простия факт, че за дадения момент има безброй запазени източници и много от тях са записани на словашки език, формално базиран на тогавашния правопис на съвременния чешки. През този период по-специално словашката буржоазия се състезава силно с немските патриции в градовете и ги изтласква от позициите, придобити в процеса на създаване на унгарските градове съгласно германското право от средата на 13 век. Във взаимната си конфронтация постепенно много градове придобили напълно словашки облик през 15-ти век и този процес продължавал безпроблемно през следващите векове, докато накрая германското мнозинство е запазено само в няколко града, които  имали в основата си силно германско заселване.

Като цяло нищо не обединява обществото повече от външната заплаха и от организирането на обща защита срещу нея. Нахлуването на османските турци в Кралство Унгария (след битката при Мохач, 1526 год.) и окупацията на неговите южни, предимно маджарски населени територии е екзистенциално явление за всички централноевропейски народи. В борбата с турската заплаха етническите противоположности отстъпвали и на преден план излизали религиозните фактори, християнството и европеизмът. Въпреки че историческите песни от периода,  описват различните важни сблъсъци на християнски и мюсюлмански армии, независимо дали са написани на словашки или унгарски, откриваме, че на практика етническата принадлежност се споменава само в характеристиката на някои герои, където тяхната националност се посочва: унгарец, словак, хърватин..., но обратното е само християнин - нехристиянин. Контрареформацията донесла известна промяна, която за своите рекатолически цели се опитвала да използва всички възможни средства, без оглед на етническата принадлежност и съществуващите исторически традиции.

Въпреки, че препратките към славното минало на словаците във Великоморавия се появяват в ранния Ренесанс, католическата църква и особено йезуитите започнали да използват традицията на Светополк и свързаната с нея традиция на Кирил и Методий за разпространение на католическата вяра сред словашкото население.

 Тази тенденция се проявява и при въвеждането на католическия текстописец Кантус Католици от Бенедикт Солоши, който е публикуван през 1655 г. Характерно за този период е фактът, че католическата църква и йезуитите в борбата си срещу реформацията се възползват от факта, че евангелистите избират за богослужбата кралската библейска чешка реч. И именно рекатолизирането в словашки условия е свързано с по-значително използване на словашката „вернакула/народен език/диалект“ под формата на културни диалекти, особено среднословашки и по-късно западнословашки. От тази ситуация се стига до заключението, че феноменът на светополковата и на кирило-методиевата традиция бил толкова силен, че можел да се използва в набожните и политическите спорове, с които рекатолизацията е била интензивно съпътствана.

В края на 17 век в словашкото историческо съзнание се срещат две исторически традиции. От една страна, това е пренасяната през вековете светополкова и с нея свързаната кирило-методиева традиция, като определено специално съзнание на словашките привилегировани и интелектуални слоеве, а от друга страна, повече от 150 годишната традиция на общото противопоставяне на унгарските народи срещу османските турци. Основателят на словашката и унгарската критична историография, словашкият йезуит Самуел Тимон, се е опитал да съчетае тези две традиции в своето творчество. Неговата концепция за гостоприемното приемане на староунгарските номади от словаците в техните селища дава възможност за обединяването на словаците и маджарите в една държавна идея, основана на равноправни отношения между двете нации в една държава. Тази идея е развита и от други съвременни словашки учени, най-вече от обкръжението на Търнавския университет.

В същото време започват да се формулират концепции, които са възприети главно от маджарското средно благородство. След много векове на забвение, някои унгарски средновековни хроники се появяват на бял свят, които зареждат оръжието на създателите на завоевателната теория. Отново влизат в обръщение басните за недостойния Светополк, който продал страната си за един „бял кон“ и загинал нещастно, след като бил победен от староунгарските войски.

Случаят придобил политическо измерение във връзка с проведено събрание в унгарския парламент през 1721 - 1722 г., на което се изказал Михал Бенчик, професор по право в университета в Търнава. Той нарекъл благородството от столицата Тренчин, а по този начин и всички словаци, потомци на Светополк, от които древните "маджари" завладяват днешната си империя и които поради това са осъдени на „вечно робство“ .

 Словаците обаче не искали да се откажат от унгарското си наследство. Ян Балтазар Магин, образован енорийски свещеник от Дубнице, написал обширна защита срещу нападението на споменатия професор от името на висшите представители на столицата Тренчин. Цялата защита се основавала върху теорията за коренното население на словаците в териториите, които те са обитавали от незапомнени времена, на провъзгласяването на славното минало на Великоморавия като Словашко кралство, на кирило-методиевата традиция и на заслугите на словашкото благородство в защитата на Кралство Унгария, което подобно на маджарската аристокрация:

 „давало е повече на своята родина, отколкото е вземало от нея."

Според повечето словашки концепции от по-ново време, съвместното съществуване на словаци и маджари започва с гостоприемното приемане на старите маджари в словашките селища и следователно словаците имат право на равен статут в общата си родина. Кулминацията на тези усилия е творбата на Юрай Папанек от края на 18 век „За кралството и кралете на словаците“, в която авторът рисува картината на славното минало на словаците. В неговите разбирания словаците са имали голямо и славно минало, което не се е различавало от другите съседни народи. Тяхната история е по-стара от историята на маджарите и достига своя връх по време на управлението на крал Светополк. Концепцията на Юрай Папанек за словашката история е последвана от множество словашки учени, които, позовавайки се на нея, изграждат, от една страна, специалното историческо съзнание на словаците, а от друга страна  тяхното историческо право на равен статут с другите народи в Унгария. Тя намира художествен израз в епосите на Ян Холи, които оказват силно влияние върху младото поколение на Людовит Щур през първата половина на 19 век.

Юрай Папанек (1738 - 1802) в своята работа от 1780 год. „Historia gentis Slavae – De regno regibusque Slavorum atque cum prisci civilis, et ecclesiastici“ представя непрекъснатата словашка история от 4-ти век пр.н.е. до царуването на Мария Тереза. На словаците присъжда велико моравската и кирило-методиевата традиция, територията на Словакия приема за родината на славяните , а словашкият език за „майка“ на всички славянски езици.

 Списък на словашките крале преди Христа:

1.         Moravinus

2.         Piramnis

3.         Arioniftus

4.         Cimerius

5.         Nafiva

6.         Ingevon

Списък на словашките крале след Христа:

1.         Marobudus – Budimír

2.         Gotvalda

3.         Vannius – Ваньово кралство

4.         Vangius – племенник на Vanniusa

5.         Cimber

6.         Thudrus – Turza, син на Vangiusa

7.         Verabertus

8.         Gunthericus

9.         Ardericus

10.       Ferimundus

11.       Ofinuchus

12.       Gabinus

13.       Percha

14.       Fridegildus

15.       Rofemundus

16.       Chunnimundus

17.       Marothus – Marovodus

18.       Babak

19.       Samo – крал на  Vinidi от 623 год.

20.       Marothus – първороден син на Само

21.       Svates – Svätoš, син на Marothus, внук на Само

22.       Samomirus

23.       Samoslaus

24.       Lechus

25.       Hormidorus

26.       Mogemirus I. – Mojmír I., златоморавски княз

27.       Brynno, feu Brennius, aliis Privina – Pribina, нитриански княз

28.       Mogemirus II. – Mojmír II.

29.       Radislaus, feu Rafticen – Rastislav

30.       Svatoplugus – Svätopluk

31.       Swatobogius – Svätoboh, Svätobož, Svätoboj, син на Светополк

Официалните събития в Кралство Унгария обаче поемат по различен път. В отговор на Йозефинските реформи, които въвеждат немския като вътрешен език на властите при изграждането на единството на империята и повишаването на ефективността на държавната администрация, унгарското средно благородство, застрашено за феодалните си права, се насочва към вълна от маджарски  шовинизъм.

 Цялата официална маджаризация, която започнала с промени в законите от унгарския парламент през 1791 г., изрично се разглежда като реакционна и контрапрогресивна, тъй като по самата си същност възпрепятствала всякакво демократизиране на условията в кралството. „Германизацията“ на Йозеф била свързана със силна държавна подкрепа за развитието на националното образование и културата на езиците на отделните националности. В известен смисъл първата кодификация на словашкият език от Антон Бернолак е пряко стимулирана от Йозефинските реформи и трябвало да служи на неговите цели. Напротив, маджаризацията осигурявала на унгарското благородство начин да запази незаслужените си феодални привилегии в новото време. Това е решаващата причина, поради която благородството от немаджарски произход толкова охотно и бързо се поддало на асимилация.

В  книгата на унгарския историк и писател Йозеф Демел  „Панславянството в дворците“ (2017 год.) , Демел заключава, че през 1840-те години словашкият език се говорил в пет окръга (Липтов, Орава, Тренчин, Туриец и Зволен). Мнозинството от благородниците били словаци и смятали този език за майчин език. Дори и при най-ниската оценка трябва да е имало хиляди благородници (най-високата теоретична оценка е до 20 000, т.е. почти 90% от местното благородство).

Това е една от причините Демел да пише с абсолютна сигурност за „словашкото благородство”, което говорило и маджарски, но този език бил чужд за него. До средата на 19-ти век, например, в Турчианската жупа е било обичайно да се говори на словашки в окръжните събрания и служби. Демел избрал окръг Турчиански като пример, в който можел да покаже сложните взаимоотношения между благородството и словашките националисти в решаващия, революционен  период от 1840-те до 1870-те години.

Главният исторически образ в книгата му е Йозеф Юст (1809-1875), глава на разклоненото аристократично семейство, което е управлявало окръга заедно с фамилията Ревей от векове. Юст помогнал за основаването на националната организация „Матица словенска“, наел Павел Мудронь (по-късно дългогодишен председател на Словашката национална партия) като възпитател на синовете си, познавал добре словашките националисти Хурбан и Штур и бил един от важните редактори на „Меморандума на словашкия народ“, приет в гр. Мартин през юни 1861 г.

От словашка гледна точка Юст, изглеждал като предател, защото по-късно се оттеглил от откритата си подкрепа на националистите и се оправдал с болест, когато трябвало да отиде в Будапеща да защитава Меморандума. Въпреки това Демел по увлекателен начин разкрива сложните маневри и противоречиви мотиви на Юст, който от една страна признава правото на словаците за  национална идентичност, но от друга страна не е искал да застраши политическото си бъдеще, което зависело от Будапеща.

Благородническите семейства след австро-унгарското споразумение от 1867 год. започнали често да заличават следите от словашките си корени, като маджаризирали фамилните си имена. Насаме обаче те продължавали да говорят на роден словашки. Има примери за помаджарчване и преди 19 век, което се дължало на преселване в нови територии, населени преобладаващо от маджарско население. Австро-унгария била втората по големина държава в Европа след Русия и третата по население след руската и германската империя. Преселването било нормално явление в резултат на придобиваните имения от аристокрацията, които кралят дарявал за извършени заслуги в името на короната. 

Романтичният словашки писател Ян Бото пише за граф Антон Радвански, че е един от най-големите мъчители на словашкия народ.

Благородникът Антон Радвански всъщност не криел опозицията си срещу словашкото национално движение. Той се борил с него на всички фронтове, тъй като имал възможност поради позицията, която заемал - окръжен управител на Зволен и главен надзорник на евангелската църква в Унгария.

Той наредил съдебното преследване на Ян Бото, обаче имал и друг аспект на личността.

„Нелепо е, че когато съм в Пеща сред маджарите, в мен винаги прониква словашкият дух и след това се проявява в стихове. Истината е , че  прочетох стиховете  на Само Халупка. Стиховете на  този превъзходен поет отново раздвижиха поетичната ми жилка, която от известно време не даваше признаци на живот“,

пише той на приятел.

Веднага след като се измъква от публичното пространство и се озова насаме, той съчинява стихове на родния си словашки език под псевдонима Антон Варшянски. Той дори се опитва да пише стиховете във формата,  която е популяризирана от революционния град Мартин през онези дни.

Антон Радвански - благородник от словашки произход, според историка Йозеф Демел е идеален пример за това как словашкоезичната привилегирована класа изчезвала от публичното пространство през втората половина на 19 век.

Въпреки че имената на аристократични фамилии, като Околисцантиовци, Сентивани, Юстиовци или Ревай не звучат на словашки, в действителност те са здраво свързани със словашката територия. Те не само, че живеели там от поколения, но дори говорели на словашки език.

Факт е, че принадлежността или по-точно прилагателното маджарски или словашки е било доста незначително преди няколко века. До 18 век въпросът за националността не е играел съществена роля.

Благородниците дотогава са се идентифицирали с термина „Natio Hungarica“ или „унгарски народ“. Това обаче било чисто класов принцип – те се самоопределяли, като членове на благородниците, които живеят в Унгария. Въпреки че можели да говорят немски, маджарски или словашки, те не се смятали  за маджари, немци или словаци, а за „унгарски благородници“, които заедно образували „Natio Hungarica“. Аристокрацията говорила на езика, който в дадената област е бил най-разпространен. Богатите семейства живеещи в словашките земи често говорели на словашки, маджарски и латински, а след 18 век на немски и френски, а най-богатите и на английски. Отношението на благородството към езика би могло да се установи  въз основа на личната кореспонденция или завещанието. Езикът, на който са написани тези документи е бил за тях любим или роден.

В рамките на цялото Унгарско кралство мнозинството от благородниците се присъединява към маджарското национално движение. Те смятали цялото население на страната за един народ, така че в Унгария признавали само „унгарска нация“, която обаче след втората половина на 19 в. се разбирала, езиково и културно вече като маджарска. Следователно, когато обкръжението на Щур говорело за словашката нация и поискало политическо самоуправление за нея, те това го сметнали за панславизъм. Те мислели, че ще се обърнат към руския цар и тяхната скрита политическа цел е да разбият Унгарското кралство и да отделят населените със славяни части под руска власт. По това време прибалтийските държави вече паднали в жертва на  узурпаторската политика на руските царе. 

Пример за гореспоменатата реакция на благородството е Антон Радвански, който смятал словашките националисти, за врагове и ги наричал унизително панслависти. Макар че в едно от стихотворенията той не отрича словашкия си произход:

„Дайте ми мир още веднъж. Не ми се карайте винаги! Не съм враг на словаците, така че дайте мир!

Преди революционната 1848 г. обаче ситуацията била напълно противоположна. Унгарското благородство и обкръжението на маджарския революционер Кошут са облагодетелствали маджарския език толкова много, че мотивирало част от останалото благородство да се обедини, както с Виена, така и със словашкия реформатор Щур.

Щур се противопоставял на това, маджарският език да остане единственият административен език, за цялото население, от което голяма част не го владеела. Кошут, от друга страна, бил твърд реформатор, застрашавал статуквото на благородството, което искало да спаси своите привилегии.

Той добавял, че това е до голяма степен „брак по сметка“. Кошут искал да обложи с данъци всички, включително благородниците. Благородниците се противопоставили и използвали лозунги като :

„да не сме магарета – няма да ни облагат с данъци“.

Тази тенденция продължила и през 50-те години на 19 век. Повечето благородници се обявили за словашкия си произход и си служели със словашки език. Те се опитали да извлекат политически капитал от факта, че говорели словашки, по-добре от маджарски.

Всичко се променило след австро-унгарското споразумение през 1867 г.

Да си словашки благородник вече не е носило никакви ползи. От тогава настъпва постоянно отстъпление. Това е основната причина, поради която нито един член на висшата аристокрацията не се е застъпил за словашкото национално движение в края на 19 век, защото би се отписал политически и ако отишъл в парламента с тази програма, не би имал никакъв шанс.

Започвайки с творчеството на П. Я Шафарик, но особено в произведенията на Щуровци, постепенно започва да се отразява промененото отношение на словаците към унгарското минало. Постоянно нарастващият натиск на маджарите и присвояването на унгарската история, все повече ориентирало словаците да си спомнят славното минало на словашкия народ през периода на Велика Моравия като Словашкото кралство. Особено в политизиращите творби се изтъква факторът за коренното население на словаците, тяхната културна зрялост и християнство, които по време на идването на старите маджари се поддават на грубата, варварска, некултурна и азиатска сила. Произведенията на тогавашните словашки автори директно изтъквали негативните качества на маджарските предци при окупацията на средния Дунав, което е характерно за нагласите през 18 век, дотогава в основата на трудовете на словашките учени са били думи като например гостоприемство, сътрудничество и общи ценности.

От така интерпретираната история произлиза и понятието национално възраждане, което се разбира, като пробуждане към нова слава, към продължение на славното минало от периода на Великоморавия. Целият този идеологически смисъл на борбата на тогавашната словашка интелигенция би могъл да бъде изразен и чрез вариация на известното изказване на Ф. Палацки във формата: „Ние бяхме тук преди маджарите, ще бъдем и след тях“.

Но дори и другата страна не останала без внимание към тези течения на мисълта в словашкото общество. Докато в продължение на векове ориентираните към Унгария хронисти и по-късните историци не поставяли под съмнение словаците като потомци на народа на Светополк и словаците като наследници на Великоморавия, през втората половина на 19 век маджарската историческа наука направила голям обрат. Маджарският историк и етнограф П. Хунфалви (роден като немец от Спиш под името Хундсдорфер) измисля нова концепция за окупацията на средния Дунав от старите маджари. Твърди се, че словаците нямат нищо общо със славяните, живеещи във Великоморавия. Твърди се, че старите маджари или са ги изтребили, или те са избягали от тях. Твърди се, че „Горна Унгария“ е била рядко населена от маджари в продължение на много векове и едва през 15 век там се преселват чехи (хусисти), влахи и поляци, а от тази смес се казва, че постепенно се появяват словаците. Това е ясен и недвусмислен отговор на словашката мечта за славно минало и също толкова славно бъдеще. И прозвучава фатално: словаците, нямали минало и следователно не можели да имат бъдеще.

Но не само маджарите възприели тази нова концепция за миналото на словаците. По подобни причини (за асимилиране на словаците) тя е възприета от много чешки изследователи. Речта на Хунфалви е свързана със статия на неизвестния дотогава лингвист чеха Й. Поливка, който през 1883 г. предлага да се промени терминът „старословенски“, използван от векове за обозначаване на великоморавските реалности, и предлага термина „старослов-и-енски“, или "старо славянски". Прозрачното му намерение е да откъсне Велика Моравия от словаците. което завладява много бързо чешката славистика и фактически това работи и днес. И въпреки че словашката археология и компетентната словашка историческа наука отдавна са доказали обратното, че заселването и етническата приемственост между населението на Великоморавия и днешните словаци никога не е било нарушено. Ежедневниците за формиране на общественото мнение и други подобни, непрекъснато манипулират словашкото национално минало, водени от най-шовинистичните чешки и унгарски концепции от периода, когато елитите на съседните народи се опитвали да изтрият словаците като независима нация от картата на Европа.

Първата Чехо-словашка република не била място, което би било подходящо за създаването на специално национално съзнание на словаците по отношение на Унгария. Напротив, тя е развила до съвършенство концепцията за хилядолетното потисничество. Донякъде било и естествено, защото чешкият елит по това време трябвало да прекъсне максимално връзките на словаците с предишната им история и да ги премести в позицията на по-млад, неразвит, разкъсан от маджарите и потиснат клон на обединената "чехословашка" нация. Все пак до известна степен това било необходимо и във връзка с демаджаризацията на съзнанието в част от словашкото общество. Тъй като потисникът трябвало да има ясно маджарско име, чешката историография в Словакия последователно въвела изписването на имената от унгарската история според маджарския правопис от първата половина на 19 век и отрекла предходната норма на словашките историци, според която историческите имена се писали според словашките ортографични принципи.

Постепенно обаче словашката историческа наука се еманципира в Първата република и успява (напр. Д. Рапант) да се противопостави на най-крещящите изявления на чешките професори, занимаващи се със словашка история. Тази първа генерация от професионални словашки историци развива напълно своите концепции през краткия период на съществуването на първата Словашка република. Историческата наука винаги има обществено-политическа роля. Не е било по-различно и през 1939 - 1945 г. Професионалните словашки историци също трябвало да отговорят на предизвикателствата във връзка с агресивната антисловашка политика на Унгария на Хорти. Следователно в този период се засилва отхвърлянето на унгарската история и се засилва акцентът върху най-старият етап от словашката история – Велика Моравия. Защитата на словашкия народ и територията, в която е живял, е съсредоточена в развитата традиция на Светополк; традицията, която е най-старата посочена от идеолозите на първата Словашка република (в сравнение с традицията на  Свети Стефан и на Свети Вацлав) и която трябвало да премахне претенциите на двете съседни нации за контрол над словашката територия. След 1945 г. много словашки историци от този период не заслужават етикета "националисти", техните произведения били остракизирани в Словакия. Дори някои следвоенни произведения, чиито евристики са били извършени по време на словашката държава, са премахнати като националистически (напр. отличната работа на Ян Станислав, „Словашкият Юг“).

Периодът след 1945 г., но особено след 1949 г., е много труден за словашкото историческо съзнание и като цяло за словашката историческа наука. Въпреки че концепцията за единна "чехословашка" нация била официално изоставена в политиката, в областта на надстройката, която включвала и историографията, чехословакизмът се проявил отново, който във връзка със сталинската идеология бил много по-брутален и нетолерантен, отколкото през годините на Първата република.

В борбата срещу „буржоазния национализъм“ повечето от придобитите знания на словашките историци от миналото били отречени, дори словашката история като отделен предмет била изхвърлена (само „чехословашката“ история била изследвана и изучавана). Първият словашки владетел Прибина се определял като колаборационист на немците, което по онова време означавало нещо като углавно престъпление, а Светополк е лишен от кралската си титла. Хилядолетното потисничество на словаците от маджарите става официален канон, а Велика Моравия се обявява за обща държава на чехите и словаците. В крайна сметка словаците никога не биха могли да имат независима държава. Само обща държава. Това трябвало да бъде тяхното минало, така че това щяло да бъде и единственото им бъдеще.

Десталинизацията и икономическият колапс в началото на 60-те години на миналия век извели на светло словашкия въпрос като неотложен социален проблем в обновената Чехо-Словашка република. Освен политическата си страна, този въпрос имал и историческо измерение. Словашките историци са в челните редици на борбата за решаване на словашкия въпрос и федерализирането на тогавашната обща държава с чехите. Въпреки че основната историко-правна легитимна база, върху която се основавало искането за федерализация е преоценката на историята на съпротивата и Словашкото национално въстание, дори най-старата словашка история не била пренебрегната. Словаците отново се обръщат към своето Великоморавско минало, към Светополковата и Кирило-методиевата традиция.

При дадените политически условия обаче било невъзможно да се върнат назад и да използват обозначението за населението на Великоморавия, като словаци, както било в словашката историография преди 1945 г. Затова възприели новата формулировка на чеха Поливка „старослов-и-енски“, вместо „старословенски“, а населението на Великоморавия нарекли „слов-и-ени“. Всички обаче вътрешно знаели и приемали, че това е само наименование за предците на словаците (не за чехите). Естествената причина била пресичане на стремежите им за по-голяма автономия в рамките на Чехо-словашката република и страховете от евентуално разкъсване на чешките земи и обединение с областта Моравия, която исторически винаги е клоняла повече  към Словакия, отколкото към Чехия.

През този период отношението на словашките историци към историята на Кралство Унгария като част от словашката история постепенно се променяло. Изворите показвали съвсем различна картина на словашката история през последните хиляда години. Това е  историята на една пълноценна и структурирана нация. Словашката историческа наука постепенно започнала да овладява историята на Унгария и словашката история все повече получава пълноценни контури във всичките си фази.

Това не е бил прост процес, защото се натъкнал на концепцията за „чехословашката“ история, която не се нуждаела от пълнокръвна картина на словашкото минало, а само от непропорционален акцент върху словашко-чешките отношения. 

    Унгарците и чехите не само, че си присвоили словашката историята, но също така са заразили своите народи с измислици, които пречат за пречистването на историческото минало на словаците.

 Научните данни очевидно нямат нужда много да се променят, просто целият материал трябва да се сортира чрез пропускане на пасажи, маркирани от Чешката политизирана наука и марксизма и ще се разкрие цялата истина. Само това е достатъчно за да излезе наяве словашката история. С публикуването на първите два тома на словашкия дипломат (Р. Марсин), първите два тома на словашкия регест (В. Седлак), Енциклопедията на Словакия (начело с Й. Владар) и първия голям синтез на словашката история (седемте тома от С. Камбел) те успели да защитят словашката история като самостоятелна единица от древни времена до наши дни. По инициатива на Я. Новак постепенно надделява връщането към писането на историческите имена според словашкия правопис. Тази нова употреба постоянно се прилага в шестте тома на словашкия биографичен речник.

    След демократичните промени се отхвърля марксистката идеология, с което се създават предпоставки за нов прочит на историческото минало и нормализиране на условията, в които е поставена да се развива словашката историческа наука, която успява да се утвърди като самостоятелна, национална научна дисциплина .