ХИЛЯДОЛЕТНАТА ГЛАГОЛИЦА НА СЛОВАКИЯ
Кратка история на кодификацията на
словашкия език
ЦЕНТРАЛНАТА
ПОЗИЦИЯ НА СЛОВАШКИЯТ ЕЗИК
Италианският
учен Галеоти Марцио, работил в двора на крал Матей Корвин през 15 век. Той отбеляза,
че славянският език дори да е един общ и да се разделя на няколко клона,
заявява, че словашкият език е признат за
„майка на всички останали славянски езици”.
Следователно това твърдение не е измислица на романтизма на Лудовит Щур,
както често се твърди погрешно, но датира най-малкото от 15 век. Това също
съответства на факта, че общата форма „славянин” , употребявана сега е означавала
„словак” и за известно време с думата „словак”
също са се обозначавали „славяните” като цяло. Това се потвърждава и от
съвременната лингвистика, която показа, че в рамките на всички славянски езици е
поразителна централната позиция на словашкият език, в която различните
диференциали се събират като в пресечна точка от всички славянски региони. Има
древни елементи, които го свързват с южните и източните езици, но има и редица
отличителни елементи, които не се срещат в другите славянски езици. Следователно
централната роля на словашкият език в славянският свят е предопределена не само
от географското му положение, но и от особеното му положение. От тази гледна точка не е изненадващо, че
словаците са първите славяни, които получават собствена писменост.
СЛОВ-„ЕН”
= СЛОВ-„АК”
Баварският
историк Авентин през 16 век отбеляза, че моравските словени (Sclavos
Margenses) са имали най-обширната империя от всички славяни. Дори най-старите
словашки източници говорят за "многоброен народ" в кралството на
словаците. Староруският летописец Нестор
от XI век нарича страната на словаците „Словенска земя“, управлявана от
трима словашки монарси Растислав, Светополк и Коцел. Тяхното управление било
могъщо, каквото биха могли да си позволят само монарси с голяма територия.
Главното седалище на страната лежи на мястото, където голямата европейска река
Дунав се влива в река Морава, а следователно и горната част на страната над
Дунава се нарича Моравия. В някои източници долната част на „Словашката земя” се
наричала също Моравия, известна като Панония (сега Унгария, Маджарско) с
най-голямото езеро, сe наричала с изключително словашко
название „Плесо” (днес „Балатон”). Жителите
на древната словашка земя в историческите текстове се наричат словени или
моравци, като първото име е етническо, а второто географско. Оригиналното наименование
на словашкият народ и на словашката държава се е запазило без прекъсване до днес
като „Словенска страна”. Жените все още се наричат с древното си име „словенки”,
само наименованието на мъжете след 15-ти век се променя на „словак”. Тази промяна обаче не е настъпила по
етнически причини, а само по граматически, чрез промяна на продуктивната
наставка „-ен” в „-ак”. В ръкопис от средата на 18 век е запазен и латинско-словашки
речник като нормативно ръководство, използвано при превода на Камалдулската
Библия. В него е записано и преведено значението на термините: Slavicus,
Slavonicus като словашки; Панония като Словашка земя и Slavus като словак. Днешна Словакия
с Моравия, която все още се нарича Моравско Словашко (Slovacko) е само малка част от оригиналната историческа
територия. В Моравия има диалекти, наречени „словашки” и вторично „словацки”,
което е опростената форма, произлязла от формата словак. Очевидно е, че тези диалекти
първоначално са били словашки. Жителите, които говорят „словацки”, наричат
себе си „словаки”, жените са „словачки”. Границите на старият словашки
диалект в Моравия са начертани от Ф. Травничек. Населените места, като Старе
место и Микулчице лежат на старата историческа територия на словашкият език. Картата
на разпространението на словашкият език през Средновековието е начертана през
1943 г. от лингвиста и славист Ян Станислав.
Твърдението
на Павел Йозеф Шафарик от 19 век, че Моравия, Словакия и Панония, през 9 век се
населяват от словашки етнос се доказва на ново научно ниво от основоположникът
на модерната славистика Ян Станислав сто години по-късно, в неговия
монументален труд „Словашкият юг през Средновековието”. Още Шафарик отбеляза, че римските писатели, като се започне с Плиний,
вече познават езерото „Плесо” през 1 век в Панония. Сред славяните само
словаците употребяват наименованието „плесо”, в смисъл на „езеро”. Другите
славяни не го познават. Руският
славист Трубачов също го приписва на словаците. В резултат на топонимичните
изследванията на Ян Станислав се прави заключението, че словаците някога са
били многочислен народ. Затова накрая пише: „Да се знае, че Панония е била
словашка територия има голямо научно, културно и национално значение. Затова ще
бъде необходимо да се осветлят много проблеми по напълно нов начин. Много
грешки ще трябва да бъдат коригирани, преподавани в историята и славистиката в
продължение на десетилетия.” Последните
генетични изследвания дори показаха, че Словаците са сред най-старите жители на
Европа - те живеят непрекъснато на своята територия повече от 8000 години.
През
1944 г. Ян Станислав пише: „Ние сме остатък от велик народ, който през 9 век е
принадлежал сред най-големите славянски народи. Съвременна Словакия е само
малък остатък от великата стара Словакия. На по-голямата част от словашката територия се е говорило на средно-словашки диалект. Словаците са древен културен
народ, от който произлизат културите и на другите народи. Великолепно структурираните
културни действия и политически събития на словаците през 9 век предполагат
голямата културна сила на този народ и солидната му политическа власт, военна
организация, обширна територия и многобройно население. Политиката, която провели Растица, Светополк и Коцел била политика на
великата сила. Ясно е, че без велик народ и
обширна територия не може да се провежда мощна политика. Апостолската
мисия на Кирил и Методий сред словаците отразява точно тази културна сила на
нашата нация." Това негово научно обосновано
твърдение обяснява причината, поради която словено-словаците, първи сред
славяните получават писменост.
ПЪРВАТА
ПИСМЕНА КУЛТУРА НА СЛОВАЦИТЕ
Самият
Константин Философ доказва в трактата си върху преводите на Евангелието, че
думата народ (гръцки éthnos) на славянски език означава език. Езикът наистина е
определяща черта на една нация, нейната култура, социална памет и историческа
приемственост. Словаците, като
първоначални жители на Панония, принадлежат към Римската империя, което
гарантирало тяхната висока материална култура, но и християнството от своето
начало. В такава среда, културният език на словаците се формира още преди пристигането
на византийската мисия през 9 век. От
творбите на Климент Словенски, които имат високо стилово ниво и богат речник,
може да се види, че още в началото на своята писмена култура, словашкият е бил
силно култивиран. Ето защо е възможно да се преведе цялата Библия на словашки
език още през 9 век на високо лексикално и стилистично ниво. Това доказва, че
старите словаци е трябвало да култивират своя културен език, много преди това. Въпреки
това, истинското развитие на словашкият език и писмената му форма се случва
едва със създаването на първата словашка писменост.
СЛОВАШКИТЕ
БУКВИ
През
втората половина на 9 век двама християнски учени идват при словаците по молба
на крал Растислав от Солун. Епископ Константин Философ, наричан Кирил бил
най-великият учен на своето време, мистик, апостол и първи учител на словаците
през 9 век, създател на първата словашка и в същото време славянска азбука. И
брат му Методий, създател на първите словашки правни книги през 9 век. Азбуката, която те донесли на словаците
била напълно нова оригинална писменост. Отначало я назовали просто
"словашките букви", защото били създадени за словашкият народ.
Наименованието глаголица се появява едва когато достига до територията на Хърватия
и то от наименованието на четвъртата буква „Г”– „Глагол”, което означава „да
говоря” и „възвестявам”. С тези букви хърватите са писали свещени книги,
проповядващи християнството. В Блатноград, седалището на словашките князе
Прибина и Коцел (днес Залавар в Унгария) е открит глинен фрагмент от 9 век с
глаголски надпис. За първи път можем да видим как наистина са изглеждали
буквите, създадени от Константин Философ. Те са
строго симетрични и потвърждават приетите
структурни елементи на шрифта – кръг, триъгълник и кръст. Това е най-старият тип глаголица , произлизащ директно от времето на пребиваване
на солунските братята сред словаците и затова можем да наречем този вид писменост,
оригинал на словашката глаголица.
Глаголическата
писменост буди възхищението на учените, защото улавя всички особености на
славянския език. Това е оригинална графична система, състояща се от 38 знака,
звуково улавяща всички славянски звуци. От фонологична гледна точка тя
надминава гръцката и латинската писменост. Както е записано в най-старата
славянска творба „За буквите” , „словените – словаци отначало отбелязвали думите, като
записвали с черти и резки върху дървени дъски. Те не са имали собствено писмо,
което може точно да изрази значението на думите. Защото, въпреки че знаеха
гръцка и латинска писменост, словашкият език е фонетично по-богат на йотови
гласни ď, č, ľ, ň, š, ť, ž и т.н., но също и носовите гласни и твърдия знак. Следователно
не е възможно да се запише добре тяхната
реч, нито на гръцки, нито на латински език. Така било до появата на глаголицата, чието съвършенство се състои в
последователното прилагане на принципа – какъвто е звука (фонемата) – такава е буквата
(графемата).
Появата
на първите словашки букви се датира точно от 863 г. сл. н. е., тъй като според преки
свидетели те се появяват изведнъж и за много кратко време. Това е една от уникалните
характеристики на тази азбука, тъй като за повечето от известните азбуки са
били необходими много векове, за да изкристализира тяхната форма. Освен това
глаголицата се отличава от тях не само по формата си, но преди всичко по
християнската си символика. Повечето
букви от глаголицата се състоят от три основни знака, които представят трите
най-важни символа на християнството - кръст, кръг и триъгълник. Формата на
глаголическите букви, за разлика от по-късната кирилица, се откроява със своето
графично единство. Следователно безспорно е, че глаголицата представлява единна
интегрирана система, вътрешно
по-компактна от кирилицата.
Оригиналността
на Константин Философ се крие в принципа фонема = графема, защото именно по
този въпрос, той не можел да използва като модел гръцкото писмо, което не
признава такъв принцип. По-късно
кирилицата възприема тази основна идея на словашката писменост, а именно на
всеки звук да съответства конкретна буква, с единствената разлика, че заменя глаголическите
букви с гръцки минискулни букви с фонетично еквивалентни звуци. Само
типично славянските звуци са взети от фонетично перфектно оформените графеми на
глаголицата. Кирилицата е по същество глаголица, която е "замаскирана в
гръцка форма", защото е запазила всички основни идеи и предимства на
Константиновата глаголица, които са пренесени само в тази втора славянска
азбука.
В това съвършенство на славянските азбуки и до днес
живее величието на Константиновата мисъл. Дори латиницата със словашки
диакритични знаци следва този принцип, с няколко изключения (ch и dz). Принципът
на „фонема = графема” е установен и от Бернолак в неговото кодификационно
ръководство Dissertatio, където той също така определя кодификационните
принципи на връзката между формата и произношението на графемите. Като отправна
точка определя идентичността на графемите и звука.
Константин Философ с неговата уникална азбука, която
съдържа многозначителни плоскости, бележи особено развитието на словашкия език
с отличителен национален и християнски дух. Точно това духовно наследство
оставя трайна следа върху словашката култура, въпреки че глаголицата била
насилствено премахната в словашката страна и заменена с латиница.
НАЙ-СТАРИЯТ УНИВЕРСИТЕТ НА СЛОВАЦИТЕ
През 9 век е основана първата словашка образователна
система, като съществена част от мисията на Кирил и Методий. С това всъщност
започва епохалното дело на Св. Кирил и Методий за всички славяни. След пристигането
на византийската мисия при словаците, през 864 г. крал Растислав нарежда да се
построи църква, където създава първата академия с преподаване на живия език на
словашкия народ. На нейно чело поставя византийският учен Константин Философ,
който въплъщава върха на интелектуалното и духовното познаване на своето време.
Личността му е гаранция за високото образователно ниво на създаденото от него
училище по принципите на най-старият християнски университет в
Константинопол. Първата словашка академия, въпреки кратката си продължителност,
благодарение на страхотната личност на Константин - Кирил е поставена сред
водещите европейски образователни центрове и се превръща в люлка на цялата славянска литература. През 9
век Свети Кирил и Методий въвеждат употребата на старо-словашкият в литургията,
културата и администрацията на словаците. Това е отразено най-добре в делото на
словашкият ученик на Кирил Методий - Климент Словенски, което също е сред паметниците
с голяма художествена стойност. Книжовният език на Климент го характеризира,
като човек с висока култура. Самият Климент в Похвално слово посочва народа, от
който произлиза той - от "словаците на Дунава". В неговият език се
откриват днешните отличителни черти, характерни за централно-словашкият, като
типично словашката частица „hej“ (първоначално „ej“ – „да”), която отразява образа
на книжовния език. В случая с Климент Словенски се говори за старо-словашки
език. Във всяка друга славянска страна, в която старо-словашкият е въведен
по-късно чрез литургичните текстове, езикът придобива чертите на местния език и
затова от 11 в. – 12 в. вече говорим за него като за т.нар църковнославянски.
ПЪРВИЯТ КУЛТУРЕН ЕЗИК НА СЛОВАЦИТЕ
Книжовният език е тясно свързан и със създаването на
писмеността. Първият основател на културния език на Словаците е Константин Философ. Папа Адриан II. през 869
г. и папа Йоан VIII. през 880 г. потвърждават правото на старите словаци да
използват старо-словашкият като богослужебен език. Освен гръцкият, еврейският и
латинският, словашкият става четвъртият литургичен език в Европа по това време.
Благодарение на това словаците още през 9 век се нареждат на върха на културния
свят на Европа.
С Булата на папа Адриан от 869 г. е узаконен словашкият
културен и държавен суверенитет. С този правен акт с международно значение,
преди всичко е узаконен словашкият език от най-висшият морален авторитет на
европейската общност. Следователно може да се каже, че първата кодификация на
словашкият език се е състояла още през 9 век, когато за първи път е създаден и
признат на международно ниво словашкият книжовен език. Достатъчна проверка на
тази кодификация е пълният превод на Свещеното писание, с който разполагаме и
който е документиран в писмените източници от 9-ти век, особено в Методиевото
житие. Първият кодификатор е Константин Философ, който е начело на това
събитие. Но източниците отбелязват, че неговият брат Методий и техните словашки
сътрудници Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Сава също са му помогнали в тази
дейност. С този първи словашки книжовен език е писала една цяла генерация.
Неговите материални доказателства са най-старите словашки литературни
паметници: великолепният химн „Проглас”, „Житието на Константин”, „Житието на
Методий”, прекрасните поетични съчинения „Памет и възхвала на Кирил Философ” и „Похвално
слово към Кирил и Методий” от епископ Климент Словенски и др. панегирични
текстове. И освен каноничните текстове, апологетичната творба „За буквите” от Черноризец
храбър. Въпреки, че след разпадането на империята на Светополк, глаголическата
писмена култура на словаците също е унищожена, словашкият език продължава да се
култивира в народната среда, чрез създаването на песни, приказки, легенди и др.
подобни, понякога и в средата на местното ниско и средно благородство.
Използването на словашкият език през 13 век е потвърдено директно от Рим. Папа
Инокентий IV. публикува през 1243 год. Була, с която се позовава на папа Адриан
II. и потвърждава валидността на старо-словашкият богослужебен език.
КОДИФИКАЦИИ НА СЪВРЕМЕННИЯ СЛОВАШКИ ЕЗИК
Няма съмнение, че първият създател на литературният
език на словаците е Константин Философ
през 9 век. По принцип можем да говорим за кодификация на старо-словашки
език. Тъй като всички следващи кодификации се състоят почти 1000 години след
тази първа е адекватно да се говори за тях като за кодификации на съвременния
словашки език. Други приемници във филологическите усилия на Константин Философ
са Вавринец Бенедикт от Недожиер, Матей Бел, Р. Хадбавни и камалдолските
монаси, йезуитите от Търнавският университет, Антон Бернолак и неговите
професионални сътрудници, Лудивит Щур, Я.М. Хурбан и техния кръг, Мартин
Хатала, Андрей Радлински, Само Камбел и много други. За развитието на
култивирания предлитературен словашки език от средата на 18 век, заслужава
специално внимание, важният опит за кодификация от камалдолските монаси,
замислен в правилата за кодификация на Камалдулския речник от 1763 г., но
особено вграждането му в превода на т.н. Библия от Камалдул. Това обаче не била
цялостна езикова кодификация. На фона на кодификацията на съвременният словашки
език стоят новите течения на мисълта на европейското просвещение, философският
рационализъм, възрожденските идеи и началото на насилствената маджаризация. Усилията
за културно и политическо обединяване на нацията довеждат до нова писмена норма
в областта на езиковите стандарти. Новият книжовен език премахнал различията
между нормите на писмения език от по-старата епоха и нормата на културата и
говоримия език. Вторият създател на литературният словашки език и първият
кодификатор на съвременният словашки език през 18 век става Антон Бернолак,
католически свещеник и йезуит. Кодификацията на Антон Бернолак от 1787 г. се
прилага за всички нива на езика, графични, правописни и лексикални. Езиковата основа
на новият литературен език, бернолашкият е културният западно-словашки език от Търнавски
тип с отличителни черти на културния централно-словашки. Културният западно-словашки
бил езикът на образованите и съществувал от няколко века култивирано развитие.
Езиковата работа на Бернолак имала значение за качествена крачка напред за
словашкия народ, тъй като води до национално самоосъзнаване и до завършване на
създаването на своя писмен език и литература.
Създаването на третият литературен език на словаците
става 50 години след въвеждането на бернолашкия през 19 век. Третият създател
на писменият словашки и вторият
кодификатор на съвременния словашки език е Лудовит Щур, който приема живата
форма на централно-словашкият като писмен език, което обосновава в труда си
„Наречие словашко и необходимостта от писане на този диалект” (1846). Правилата
за кодификация на новата книжовна реч
той представя в „Наука на словашката реч” , „Nauka reči slovakskéj” през 1846 год.
Лудовит Щур за първи път решава да въведе нов писмен словашки език в тесен
кръг. Само Богдан Хробон написва красноречива бележка на този ден: „Денят на
възкресението на словашкия език - 14 февруари 1843 г., между 3 и 5
следобед." Но окончателното решение за приемане на централно-словашкият,
като писмен език идва едва след срещата между Лудовит Щура с М.М. Ходжа и Я. Хурбан
в Хлбок и след последвалото одобрение на техните усилия от Ян Холи през юли
1843 г. След съгласието на католическите
и евангелските интелектуалци на срещата в Татрин на 10 август 1847 г. в Чахтице,
нищо не се препречило на пътя на словашкия език на Щур и след Модификацията на Хатал
от 1851 г. се използва и до днес.
ИСКРАТА НА СЛОВАШКАТА НАЦИОНАЛНА ПРОГРАМА
Когато младите словаци - Щур, Хурбан и Ходжа, решават за
новата кодификация на езика на словаците, през 1843 год. било необходимо за
тази реформа, да се привлекат второ поколение поддръжници на стандарта Бернолак,
който се използвал от половин век. С този стандарт, католическият свещеник Ян
Холи, създава монументалното си литературно произведение. Неговият поетичен
гений превръща античната стихотворна форма в класическа творба. Известен е още
като словашкият Омир. Ето защо Щуровците, с идеята за нов книжовен език,
посещават замъка Добра вода на 17 юли 1843 г. за да получат благословията и
одобрението на този словашки великан. От страна на Ян Холи това била голяма
лична жертва, тъй като със своето съгласие той се отказал от делото на живота
си, което в своята бернолакова форма се отчуждава за следващите поколения за
дълго време. Идеологическият хоризонт на словашката национална програма, както
е определено от Антон Августин Баник се създава от основателите: Бернолак (от
„Дисертацията” през 1787 г.), Холи (от „Сватополк” през 1833 г.) и Щур (от „Възкресението
на словашкия език“ през 1843 г.), с това,
че словашката национална традиция с постоянна валидност се позовава на времето
на Кирил и Методий. Особено когато се оценява идеологическият генезис на Щуровци,
тук е необходимо за да подчертае, че това е "свят на идеи", развиващ
се през старо-словашкият Девин, който с
гениалната интуиция на поетичното виждане на Холи и стихийната сила на неговата
правдивост и героична вяра в бъдещето на нацията, издърпвайки словашката младеж
на исторически реална основа на словашката земя, определя завинаги програмните
насоки на националното развитие на словаците. Холи излиза идеологически
директно от Бернолак и Щур, те са кръстени в живите води на словашкото
национално движение на Холи , като трима души в един човек, чиято задача е „от
кремъка на словашките собствени ценности със стоманата на словашкото съзнание, да
запалят искрата на словашката национална програма."
КОДИФИКАЦИЯТА
НА ЩУР
Целта на срещата на асоциацията Татрин в Липтовски
Микулаш е публикуването на декларацията за новия писмен език през 1844 год. Езиковият
стандарт на Щур е приет в словашките национални вестници от 1845 г. и в други
произведения от 1846 г., като „Sládkovičova Marína”, „Štúrovo Nárečja
slovenscuo” и „Nauka reci slovenská”, „Hodžovo
Dobruo slovo” и др. Янко Матушка композира и химна „Над Татрите гърми” (Nad
Tatrou sa blýska) на словашкия стандарт на Щур, който днес е националният химн
на Словакия. На срещата в Татрин през м. август на 1847 г. католическите и
евангелските интелектуалци се споразумяват за адаптацията на словашкият
стандарт на Щур от Ходжа и Хатал, която трябва да бъде превърната на практика
чрез разработване на новия стандарт в литературен словашки език. На срещата в
Братислава присъстват представителите на Бернолак и Щур, Й. М. Хурбан, М. М.
Ходж, Й. Паларик, А. Радлински и Ш. Заводник, които се споразумяват за
езиковата адаптация на новия литературен словашки език. На лингвиста Мартин
Хатала от по-младото поколение езиковеди на Берналак е поверено изготвянето на
основното нормативно ръководство. През 1852 г. излиза Краткият словашки речник
- първото колективно одобрено ръководство по книжовен език, което осъществява
т.нар. реформа на Ходжов-Хатал. В него Хатала успява да обедини двата основни
варианта на писмения словашки стандарт на Бернолак и на Щур.
ГЕНИАЛНОСТТА НА НАЦИЯТА ПОКАЗВА ПЪТЯ
По времето на А. Бернолак са изпълнени всички
съществени условия за кодификацията на словашкия език. И това се съдържа в
работата на словашките интелектуалци написана на езика, който е подхранван,
усъвършенстван и култивиран от поколения словашки учени. Това е словашкият език
на образованите словаци. И това въпреки факта, че самият Антон Бернолак
заявява, че правилният словашки е средно-словашкият, което се посочва още от
Матей Бел преди него и Павел Йозеф Шафарик след него. Последвалата кодификация
на Щур означава само модификация на формата по същество на същият представител
на словашката идентичност. Както Щур пише в своето „Преподаване на словашкия
език”: „Примерът на нашите братя католици (Бернолаците), които отдавна са се
присъединили към нашият словашки език, със сигурност ме подтикна да предприема
тази стъпка... Нашата стъпка е само завършването и допълнението към нея."
И на друго място той обяснява, че Бернолаците „са направили правилната стъпка,
когато са използвали културния западно-словашки като основа на литературния
език на словаците: ... което се превърна в необходим ход на нещата, защото
стъпката към най-чистият словашки диалект би била голяма стъпка встрани от книжовния
език от онова време, ако заеме неговото място за постоянен език. Но тези хора
заслужават да подготвят моста към нашият истински живот в неговата собствена
форма.“ В основата на неговата кодификация е Л. Щур, който взима най-истинският
и в същото време най-разпространеният за словаците, най-представителен словашки
диалект: „Този диалект е най-чистият и най-истински запазен там, където е бил
най-добре скрит, в дълбините на Татрите ... чистота и оригиналност , както и
гореспоменатият диалект... той е най-подходящ за това, не само защото има
пълни, кръгли, изразителни многозначителни форми, но и защото е
най-разпространен сред словаците... Най-чистият и най-красивият словашки език се
говори в самите Татри, във вътрешността и в средата на най-затворените им части:
в Липтов, Орава, Турци, в горен Тренчин, в горна Нитра, Зволен, Теков, Хонт,
Новоград и в преобладаваща част от Гемер." Обективността на твърдението за
„чистотата и самобитността“ на средно-словашкият диалект се потвърждава през 20
век от съвременната лингвистика и по този начин доказва правилността за избора
на централно-словашкият, като литературен език на словаците. В своя труд
„Словашкият юг през Средновековието“, в който Ян Станислав прилага широките си
познания за историческото развитие на словашкия език в конфронтация с
развитието на славянските езици, Ян Станислав научно доказва, че словаците
някога са били многолюден народ, простиращ се през цялата Карпатска котловина и
в по-голямата част от Дунавския басейн. В заключение той добавя: „В по-голямата
част от стара Словакия се е говорил средно-словашкият диалект. Следователно е
напълно правилно, че в последно време този конкретен диалект се е превърнал в
спойка за всички словаци. Геният на нацията показа правилния път." В
своите изследвания Ян Станислав свидетелства за приемствеността на словените - словаци
в родината си. При това летописецът Нестор от XI в. в „Повест временних лет”
той нарича словаците първичните славяни. През 20 век това се потвърждава и от
средно-дунавската концепция за славянският произход на видния руски лингвист О.
Н. Трубачов, в която той стига до извода, че първоначалното заселване на
(пра)славяните е Средния Дунав и прилежащите му територии. Последователите на
Щур също са били на това мнение и то е ясно изразено от самият Лудовит Щур,
като той с право смята словашкият език за централен за славянските езици: „Сред споменатите славянски
диалекти нашият словашки диалект заема уникално място, не само поради
споменатите по-горе причини, които го отличават, но също , защото нашият народ
е по средата на другите славянски народи, заселени под стокрилите Татри,
древните замъци и първото селище на славяните в Европа, така и нашият диалект е
по средата между всички други славянски диалекти и може да се представи като кълбо,
чиито нишки се разплитат във всички други посоки и страни на нашия народ. Затова
нашият диалект е толкова близък до всички останали и като преход от едно
семейство към друго. Това, което е разделителна линия в славянските диалекти
между северозападния и югоизточния, много от които са комбинирани, се открива в
словашкия диалект и много от това, което прави всеки диалект уникален се отразява
в словашкият език.
Въпреки, че Щур подчертава пълнотата на звученето и
многозначителността, както и мелодичността на централно-словашкия, в
разговорната реч препоръчва използването на всички
диалекти в Словакия, защото ги вижда като богатство на езика. Както може да се види, Лудовит Щур ясно е осъзнавал
единството на словашкия език, което се образува от всичките му диалектни форми,
не само от средно-словашкият. Книжовният
словашки език запазва централно-словашката си форма във фонетиката и в морфологията,
но в другите си езикови измерения е трябвало да се допълва и обогатява постоянно
от всички словашки диалекти. Когато става дума за разглеждане на книжовния
език, Щур силно подчертава предимствата и ценностите на народния език, особено в
неговата "сигурност" и запазването на оригиналните архаични форми.
Защото хората могат да се пробуждат и водят по-висш живот само с езика, който
разбират най-добре. Въпреки че в централна Словакия не се е създал, толкова
важен културен център за словаците и техния език, какъвто приблизително до края
на 18 век е била Търнава, култивирането на словашкият език на централно-словашка
основа , се е осъществявало в десетки по-големи и по-малки икономически и
културни центрове. Можем да го проследим във внушителният обем документи от
административно-правен характер и в по-малък обхват в религиозната литература. Тази
ситуация е решаваща за допринасянето на разбирателството в езиковата област
между Бернолак и Щур, когато тези две страни, без никакви особено сериозни
трудности се съгласяват на общ компромис.
Лудовит Щур и Йозеф М. Хурбан, които изрично и
безрезервно признават първенството на Бернолак и безсмъртната му заслуга за
литературния словашки, подчертават, че тяхната стъпка означава окончателно завършване
на делото на Бернолак. Защото, както изрично посочва Щур, кодификацията на
Бернолак е това съществено междинно
звено, без което не може да се осъществи словашкото историческо и
езиково-културно развитие. Днешният литературен словашки с право се нарича
Щуровски. Дори след компромиса с Бернолак и след допълнителните корекции и
естествено развитие, той е запазил в своята фонология и морфология
своят по същество централно-словашки характер, който
представлява най-важният знак за цяла Словакия и общ книжовен словашки език за
всички словаци. Макар и отново в духа на разбирането на Щур за единството на
словашкия език, върху развитието на книжовния език са повлияли всички словашки
диалекти, което е потвърдено обективно от съвременната лингвистика. Тези
основни стълбове на разбирането на Щур за литературния език са последвани от
други редактори на книжовния словашки (С. Камбел, Й. Ружичка). Прилагането на
тези принципи на Щур винаги е принадлежало сред основните инструменти за
ефективна борба срещу многократните опити за унищожаване на писменият словашки
език.
БИБЛИЯТА - ИЗПИТ ЗА ЕЗИКОВА ЗРЯЛОСТ
Проверката на кодификацията на езика е пълният превод
на Светото писание, следователно и отделните преводи на Библията начертават
историческия път на развитието на словашкия език. Те са тест за зрялост и
културното ниво на езика и значимо свидетелство за високата духовна култура на
един народ, в който може да възникне такава взискателна интерпретация на
Свещеното писание на собствения език. Словашкият език издържа успешно този изпит
още през 9 век. Исторически първият пълен превод на Библията от гръцки на
тогавашният словашки е направен от Константин философ и Методий. Това е
удостоверено от надеждни писмени източници. Преводът е написан на глаголица на
старословашки език през 863-884 г., но не е запазен. Вероятно е бил унищожен по
време на пълната ликвидация на старословашкият глаголически университет в Девин
и цялото кирило-методиево дело сред словаците. Въпреки че оригиналът не е
оцелял, неговите по-късните частични преписи доказват, че е направен на високо
интелектуално, богословско и езиково ниво, напълно сравнимо с класическите
преводи и дори ги надминава в някои отношения.
Друг, но незавършен опит за превод на Свещеното писание
е направен през 15 век. В Остригомската библиотека е намерен ръкопис на
словашкия превод на Евангелието според Йоан от 1469 г.
Другият пълен превод е известен като Библията Камалдул.
Това е превод на културен западно-словашки и датира от 1744 - 1760 г. Това е
най-старият документиран превод на словашката Библия досега. Третият е преводът
на бернолашки словашки , който е направен в периода 1829 год. - 1832 год. от
Юрай Палкович, който е водещата фигура на второто поколение Бернолаковци.
Преводът на библията от Палкович е ключово произведение за словашките католици.
Първото Свещено писание, обработено в Щуровско-Хаталовски формат на словашкия
език е публикувано едва в началото на 20 век. Въпреки няколкото опита на А. Radlinský, F. Sasink, A. Kubina и A. Trúchle, поради
трудните обстоятелства и Първата световна война , успяват да публикуват тази
Библия едва през 1913 год. – 1926 год.
ДЕВИН - GENIUS LOCI НА СЛОВАКИЯ
Началото на словашкото образование може да се установи
в Девин. Във Фулдските хроники намираме доказателство, че словашкият владетел
Растица е имал резиденция точно там. Византийските основи на храма, които все
още може да се видят в замъка Девин са построени от крал Растислав директно за
нуждите на Глаголическата академия, основана там от Константин Философ. На това
място за първи път в историята на славяните, езикът им е записан на собствената
им азбука. Ето защо можем да наречем
Девин символ на произхода на кодификацията на словашкия език. Девин се счита за
първият славянски културен център, а лингвистът Олег Николаевич Трубачов
(1930-2002), личност на руската и световната славистика, който според неговите
съвременници и очевидци, като слависта Ш. Ондруш или писателят В. Турчани, по
време на посещението си в Девин през 1993 год. , изразява идеята за материализирането
на славянската писменост по следния начин: „Оттук дойде светлината за всички
славяни, защото тук словото на славяните стана плът! ” и в знак на уважение
целува Девинската земя.
Йезуитът и свещеник Антон Бернолак, като наследник на
Константин Философ, също започва своята собствена филологическа работа от
Девин. В първата си книга, която е издадена тук в енорията през 1785 год. ,
вместо името на автора е написано: „Патриотични филолози от древния Девин“. Те
приемат идеята на Константин Философ, че "всички народи са голи без
книги!" и тръгват по стъпките му, за да върнат за пореден път собствената
грамотност на народа. По Божието провидение Девин се превръща в литературната
връзка на националистическата работа на Антон Бернолак и работата на Константин
Философ, започнала точно в Девин. На запомнящото се пътуване на Щуровци до Девин
на 24 април 1836 г., Щур завладява младежта със славната и древната история на Девин, но и следващото поколение
словаци следва „словашките герои от древността от славните дни на Растица".
Като символична връзка с първичната култура на словаците, всички те приемат
второто, старословашко име публично. Името, прието нa "руините на избледнялата
слава на бащите“, трябвало да бъде и мотото на техния живот, в името на което
те "се заклеха да живеят и умрат". Кулминацията на усилията на тези
младежи е „Денят на Възкресението на словашкият език”, когато Щур и
най-близките му се съгласяват да приемат новият литературен език на словаците.
И много символична е датата 14 февруари 1843 г., защото е пряко свързана със създателя
на първата писменост на словаците - Константин Философ. Точно на този ден - 14
февруари 869 г., Константин Кирил умира в Рим и затова цялата Църква празнува
този ден като негов празник.
