Фулденски анали - препис от 11 век

 

     Annales Fuldenses са най-изчерпателният извор за историята на Великоморавия през периода 846-902 г. Техните съставители са монасите Айнхард, Руодолф, Мегинхард (те ги пишат съответно до 882 и 887 г.) и анонимните автори, чиито резултати от работата им са Майнските,  Регенсбургските и Атайските продължения. Към съдържанието на Фулденските летописи се подхожда критично, тъй като авторите са били близки до източнофранкския кралски двор и са се базирали главно на неговите интереси. Въпреки това Фулденските анали съдържат изключително ценни сведения за историята на втората държавна единица на словашка територия – Великоморавия.

Фулденски анали - препис от 11 век

 Година 845. Людовит приел 14 бохемски херцози, копнеещи за християнската религия, заедно с тяхната свита и наредил да бъдат кръстени в седмицата след Богоявление (след 6 януари). През есента той свикал общо събрание в Бадерборн, Саксония, където получава, чува и изпраща посланията на своите братя, както и на норманите, словените и българите.

 Година 846. След празнуването на Великденските празници, Людовит Немски говорил с Лотар и искал да го помири с Карол. Когато не постигнал никакъв резултат по този въпрос, в средата на август той тръгнал с войската срещу моравските словаци, които се опитвали да се откъснат от него. Тук той въдворил ред и уредил ситуацията според своите представи, като назначил Растислав, племенник на Моимир. След това се завърнал у дома през Бохемия с големи трудности и загуби на армията си.

 Годината е 855. Крал Лудовит също трябвало да се върне без победа, когато постигнал малък успех с войската срещу моравските словаци и техният княз Растислав, който се надигнал срещу него. Той предпочел временно да остави врага, защитен от много здрава крепост, отколкото да понесе големи загуби в опасна битка. Неговите войски въпреки това успяват да опустошат голяма част от страната им чрез грабежи и пожари и да унищожат голям брой врагове, желаещи да атакуват кралския лагер. Това обаче не минало без отмъщение, защото при завръщането на краля,  Растислав начело на войската си го притиснал, и ограбил, и опустошил много погранични райони отвъд Дунава.

 Година 857. Епископ Отакар, графиня Хруодолт и Ернест, син на херцога Ернест, са изпратени с войските си в Бохемия и те успяват да завземат замъка на воеводата Вистрах, който се съпротивлявал дълги години, и от там прогонват сина му Славитех, който управлявал там преди това , като независим владетел. Той избягал и се приютил при Растислав след бягство. Тук брат му, който преди това бил изгонен от Славитех и живял близо до сръбския Честибор, се завърнал при краля и той го назначил за нов воевода.

 Година 858. Когато крал Людовит Немски научава, че е измамен, той се връща във Франкфурт, където обсъдил и организирал имперските дела. По това време той също решава да изпрати три военни корпуса в периферията на империята: едната армия под командването на първородния си син Каролман в територията на моравските словаци срещу Растислав; другата под командването на по-малкия си син на Лудовит срещу Ободритите; останалата част от третия корпус под командването на Такулфа срещу полабските сорби, който засвидетелствал послушание. Той вярвал, че след потушаване на бунтовете на външните врагове, ще може по-лесно да управлява вътрешните работи.

 През юли, когато войските се събират и подготвят, те тръгват на път: изведнъж, в средата на деня, кралят се притеснил много. Пратениците, абат Адалхарт и граф Ото, дошли от запад и го помолили да дойде лично, за да помогне на хората, които били в опасност и в беда.

 Година 861. Дори най-големият от кралските синове Карломан търсил преврат. Той прогонил херцозите, на които е поверена защитата на границата с Панония и Каринтия, и разделил марката между своите последователи. И това развълнувало ума на краля, който усетил бунта на сина си.

 Година 862. След като получил гаранции за мир и за собствената си сигурност, Карломан отива в Регенсбург. Тук той си уредил сметките, сдобрил се с опонентите си и се помирил с баща си. В същото време той потвърдил с клетва, че в бъдеще няма да има користни намерения и подбуди срещу неговата справедлива власт. След това Карломан се върнал мирно в своите владения, а кралят отишъл в Майнц, където приел племенника на Лотар, който дошъл да преговаря с него.

 Година 863. По време на отсъствието на кралският син Карломан, който е бил управител на каринтийците, го обвиняват пред баща му за толкова много и толкова тежки престъпления, че с основание е трябвало да бъде обвинен в неуважение към негово височество, ако обвинителите му можеха да го докажат. Това възмутило толкова много краля, че самият той заявил пред паството си, че синът му Карломан, докато е жив и управлява, никога няма да може да получи държавна длъжност по неговата воля. Когато Карломан чул това, той се уплашил от пътуването, което бе направил до кралската резиденция и се върнал обратно в Каринтия, където искал да потърси защита от своите, които смяташе, че са му верни. Той изчакал гнева на баща си да утихне и с помощта на надеждни посредници щял да успее да се изчисти от обвиненията, които те лъжливо отправили към него. Междувременно кралят събрал войска и се преструвал, че иска да укроти Растислав, владетелят на моравските словаци, с помощта на идващите от изток българи (такъв бил разпространеният слух тогава). В действителност обаче той отишъл в Каринтия, за да победи сина си. Карломан със сигурност щял да се защити в този момент, ако не било предателството на неговия граф Гундакар. Той взел със себе си почти цялата армия и се престорил, че иска да предотврати преминаването на брода през река Шварцах на враговете му, но изведнъж той преминал с цялата армия на страната на краля. Тогава кралят го назначил за управител на Каринтия, което преди това тайно му обещал, ако предаде господаря си. По този начин Гундакар си извоювал ранг на администратор. Въпреки това, след като получил гаранции от благородниците, Карломан се явил пред баща си, без да се интересува от обвиненията, които те му отправили, защото се чувствал невинен. Той разчитал на свидетелството на чистата си съвест и се престорил на весел и мил.

 Година 864. През август крал Людовит тръгнал с голяма войска през Дунава и обсадил Растислав в някакъв замък, който на езика на този народ се нарича Довина (т.е. Момиче). Той обаче не посмял да се бие с кралските войски и когато се убедил, че няма къде да избяга, бил принуден да освободи толкова заложници, колкото поискал кралят. Освен това, заедно с всичките си благородници, той се заклел да запази своята вярност към краля, която той изобщо не спазил.

Година 865. Един от франкските благородници, граф Веринхар, е обвинен пред крал Людовит, че подбуждал Растислав срещу краля. Поради това той бил лишен от държавна длъжност.

 Година 866. По-малкият син на Людовит, Людовит мл., тежко приел кралското решение да му отнеме част от неговите имоти, с които надарил по-големия му брат Карломан. Затова той започнал да вреди на баща си. Той изпратил своите пратеници из Тюрингия и Саксония, като се стремеше да спечели всички и да ги доведе до бунт срещу краля. Той също така вербува графовете Веринхар, Утон и Беренгар, които кралят преди това е свалил, и обещал да им върне предишните им титли. Освен това той изпратил командира на своя военен отряд Хенрих при Растислав, като го призовал да не се отрича от подкрепата си за заговора. Когато кралят научил за това, той накарал Карломан да защитава Бавария и бързо се запътил за Франция. Поддръжниците на краля го поздравили от всички страни на Франкфуртското събрание и Людовит лесно потушил заговора.

 Година 869. Словените, които се наричали бохеми, често извършвали набези в баварската гранична зона. Изгарят някои селища и оттам взимат жени в плен. Крал Людовит временно изпратил срещу тях само защитниците на тези региони, докато не вземе сам оръжието в собствени ръце срещу тези отстъпници в подходящият момент, за да отмъсти за злините, извършени на неговия народ. Карломан се срещнал с войските на Растислав два пъти и след битката винаги си тръгвал като победител, като спечелили и значителна плячка. Този факт той съобщил в писмо до баща си. Васалът на Карломан, граф Гундакар, който с много фалшиви клетви и измамни заговори многократно предавал Людовит и синовете му, напуснал собствения си господар и се присъединява към Растислав. След като искал да се изправи срещу страната си бил убит. Говори се, че когато воеводите на Карломан се приближавали към мястото на битката, Гундакар казал на тези, които били поставени на чело от Растислав: „Бийте се смело и пазете своята родина, защото аз няма да ви помагам в тази битка, защото св. Емерам и останалите светци, при мощите на които аз се клех, че ще бъда верен на крал Лудовит и неговите синове, те държат щита ми и копието ми, натискат раменете ми надолу и ме връзват от всички страни сякаш съм завързан с колани. Затова не мога да вдигна даже и ръка към устата си.” Щом нещастникът казал това, той паднал мъртъв при първата наша атака. Той получил заслужено възмездие от Господа за своята вярност. Когато казаха на краля, той им заповядал да хвалят Господа за унищожението на врага, като всички заедно ударят камбаните.”

 През август крал Людовит събрал армия и я разделил на три корпуса. Потискайки сръбската дързост, той поръчал на своя съименник и му предоставил тюрингите и саксонците. Той обаче заповядал на баварците да отидат на помощ на Карломан срещу племенника на Растислав,  Светополк, който се готвил за война. Той обаче задържал при себе си франките и аламаните и възнамерявал да се бие с Растислав. Когато войските щели да тръгнат, кралят се разболял. Затова той трябвало да постави най-малкия от синовете си, Карол, начело на войската си и да остави резултата от битката на Господ бог. Когато Карол, начело на поверената му от краля армия, пристигнал пред онази неописуема, обширна, древна и неподражаема крепост на Растислав, разчитайки на Божията помощ, той разрушил околните укрепления на тази територия и всичко, което намерил скрито в гората или заровено в полето. Той прогонил или убил всички, които го срещнали на бойното поле. По същият начин Карол унищожил с огън и меч кралството на Светополк, племенник на Растислав. Когато цялата територия била опустошена, братята Карол и Карломан се събрали и се поздравили за победата, изпратена им от самите небеса.

 Година 870. Светополк, племенникът на Растислав, тъй като имал собствени интереси, се предал на Карломан заедно с кралството, в което той управлявал. Тази постъпка много ядосала Растислав и тайно заговорничил срещу него. Затова той решил да убие Светополк, неочаквано по време на празник. Но с Божията благодат той се освободил от смъртната опасност, тъй като преди да влязат в дома му онези, които трябваше да го убият, той станал от масата на домакина, предупреден от някой, който знаел за заговора, и се престорил, че отива на лов със соколи. Така той избегнал приготвения за него капан. Когато Растислав видял, че намерението му е разкрито, той и войниците му започнали да преследват Светополк, за да го заловят. Но по праведното решение на Бог той се хванал в капана, който сам бил заложил. Защото именно този племенник го залавя и го предава на Карломан, който го изпраща в Бавария, придружен от силна военна част, която да го охранява, за да не може да избяга. Тук той бил хвърлен в затвора и охраняван до пристигането на краля. След това Карломан нахлул в неговото кралство без никаква съпротива и окупирал всички негови градове и крепости. Когато уредил кралството според своите идеи и разделил управлението му между своите, той заграбил кралското съкровище и се върнал.

 И тогава крал Людовит дошъл в Бавария в началото на ноември и там, след като се посъветвал с хората си, заповядал да му покажат Растислав, окован в тежка верига. Той заповядвал, дори против волята на присъстващите франки, баварци и словени да бъде осъден на смърт, той да бъде лишен само от светлината на очите му.

 Година 871. Светополк, племенникът на Растислав е обвинен от Карломан в невярност и хвърлен в затвора. Предполагайки, че воеводата им е починал, моравските словаци,  назначават за владетел свещеника Славомир, който е роднина на затворения воевода, и го заплашили със смърт, ако откаже да владее над тях. Затова той под принуда се съгласил, започнал да се бие срещу Енгелшалк и Вилхелм , херцозите на Карломан и се опитал да ги прогони от окупираните градове. Те обаче се борели с въстаниците с големи усилия и когато убили някои от тях, принудили Славомир да отстъпи.

 Междувременно Карломан, освободил Светополк, защото никой не можа да докаже престъпленията, в които е обвинен. Удостоен с кралски дарове, той се върнал в кралството си начело на армията на Карломан, за да се бие със Славомир. Това обещал на Карломан, ако му позволи да се върне в родината си. Често обаче небрежните и прекалено самоуверените хора ще бъдат опозорени, което се случило и с тази армия. Когато останалите построиха лагера, Светополк влязъл в старото укрепено селище на Растислав и веднага нарушил лоялността си, забравил за клетвата си, което е словенски обичай. Той изразходвал силите и способностите си, не за да победи Славомир, а за да отмъсти за обидата, нанесена му от Карломан. С голяма армия той нападнал нищо неподозиращите и не толкова бдителни баварци в лагера им и заловил много от тях живи. Той убил почти всички останали, с изключение на онези, които благоразумно се били отдалечили от лагера. И така цялата радост от многото предишни победи се превърна в скръб и оплакване. Когато Карломан чул за това, той бил ужасен от унищожаването на армията му. Принуден от обстоятелствата, той заповядал да съберат всички заложници от своето кралство и ги върнал на Светополк. Той обаче получил само един човек, Ратбод, и той също бил полумъртъв.

През октомври кралят провел разговори с хората си във Франкфурт. Оттам той се оттеглил в Бавария и изпратил срещу бохемите, опитващи се да нахлуят в империята му, защитниците на тези региони, епископ Арно и граф Рудолф, а с тях и други. Въпреки това враговете му укрепиха мястото с могъщ вал, оставяйки само тясна пътека на самия вход като примамка срещу онези, които охраняваха границите. Ако някой от тях влязъл случайно, щял да бъде убит, защото нямало измъкване от тясната пътека. По това време моравските словаци /sclavorum maranhensis/ тъкмо планирали сватба и водели дъщерята за съпруга на някой си херцог в Бохемия. Когато споменатите Арно и Рудолф и други от обкръжението им разбрали, започнали да преследват враговете си. Те избягали към гореспоменатия вал и тъй като проходът бил много тесен, трябвало да оставят там конете и оръжията си и трудно се измъкнали. Когато нашите пристигнали, те намерили в този проход 644 коня с юзди и седла и същият брой щитове, които оставили тук бягащите. След това щастливо се върнали в лагера.

 872 година. През май Людовит Немски изпратил срещу моравските словаци, тюрингите и саксонците. Тъй като кралят не бил с тях и не били единни, те избягали от враговете си. След като загубили голям брой хора, те се върнали със срам. Говори се дори, че някои бягащи воини били нападнати от словенските жени и съборени от конете на земята с тояги. Франките, обаче отново изпращат войска на помощ на Карломан срещу споменатите моравски словаци. Други от своя страна са били предназначени да се бият с бохемите, опустошили голяма част от страната им и се завърнали у дома си без загуби. Изпратеният обаче да помогне на Карломан, епископ Арно, игуменът на фулденския манастир Зигехард, въпреки, че храбро се биел и атакувал врага, загубил много от хората си и се завърнал с големи трудности. Въпреки това, докато Карломан и неговата армия унищожавали моравската територия с огън и меч, Светополк тайно изпратил силна армия и атакувал баварците, които охранявали корабите на брега на р. Дунав. Той убил някои от тях в разигралата се битка, много се удавили в реката и други взел от тях в плен. Освен епископ Ембрих от Регенсбург и още няколко души, никой друг не успял да избяга.

 873 г. На събранието във Вормс дошъл и някой си Аламан Берехтрам, заловен от моравските словаци през предходната година. Воеводата Светополк го освободил с мисия да предаде посланието си на краля. Той също трябвало да положи клетва, че ще го направи.

 Годината е 874. След завръщането си (от Верона) крал Лудовит се срещнал със синовете си Карломан и Людовит във Форенхайм, където приел и пратениците на Светополк, които искали мир и обещали вярност. Пратеникът бил воден от свещеника Йоан Венециански, който обявил и се заклел (за да може кралят да му повярва без никакво съмнение), че Светополк ще остане верен на краля до края на дните си и ще плаща данъка, определен от краля всяка година. В замяна обаче той изискал да може да управлява на спокойствие  и да живее в мир. Кралят също изслушал и посланието на бохемите и ги освободил. След това отишъл в Бавария.

 Година 884. Императорът (Карл III Тлъстия) преговарял за границите на алеманите и словаците със Светополк.

 Регенсбург, продължение на Фулденските анали

 Година 882. Кралят (Карл III Тлъстия) останал в Алемания и свикал събрание във Вормс преди Коледа. Когато получил различните послания от моравците и другите народи, изслушал ги и подредил обществените дела, той се завърнал в Алемания.

 Година 884. Когато кралят се завръща в Алемания, в Колмар се провежда общо събрание, където на баварците е наредено да организират въоръжен поход в Италия срещу Вито.           

Тогава голямото бедствие връхлита Панония. Да видим как започнало всичко. Така, когато двамата братя Вилхелм и Енгилшалк управляват от името на крал Людовит Старши граничната марка на Кралство Бавария на изток срещу моравците, те не били положили много усилия в защитата на родината. Те останали бездействащи и когато най-накрая завършили последните дни от живота си, синовете на тези братя не получили ранг, а кралят назначил граф Арибо за управител. Синовете на тези мъже и техните роднини си обяснили това обстоятелство, като знак за враждебност. Те заявили, че трябва да има една от двете възможности: или граф Арибо ще умре, ако не се откаже от длъжността, принадлежаща на бащите им, или те сами ще умрат от остър меч. Уплашен от тази вест, Арибо се свързал с приятелски намерения със Светополк, воеводата на моравския народ, като дори не се поколебал да постави сина си за заложник на сключените споразумения. Междувременно споменатите младежи се обърнали за съвет към някои баварски благородници. Тогава те събрали от всички страни свои близки и военни части, които успели да групират силна армия. С нейна помощ те изгонили без всякакво уважение графа, който кралят назначил, и сами завзели тази територия (марка). Така, че това се случило след смъртта на крал Людовит и синовете му Карломан и Людовит мл. Тогава най-младият от братята (Карл III Тлъстия) станал техен правоприемник в кралството. Малко след това той върнал споменатата по-горе марка на Арибо, която преди това била в негово държане. Във връзка с този факт, Панония преживяла, както вече споменахме, катастрофа и как това се случило, ще говорим, за да освежим читателя чрез четиристишията, вмъкнати в прозата:

 „Всяко кралство, казва Исус, което е двойно,

става нестабилно и в него няма нищо трайно.

Затова ти, прекрасна земя, те преследва мизерия,

затова някогашната щастлива Панония мъка те сполетя."

 Така в годината, когато младите мъже постигнали лишаване от ранга на Арибо, който бил поверен от краля, Светополк, воеводата на Моравия с глава, пълна с хитрости и измама, не забравил колко страдания трябвало да претърпи той и народа му от предците на тези млади хора по времето, когато граничната зона (марка) на баварците се разпространявала до тях (моравците). Спомняйки си приятелството и клетвата, дадени на Арибо, той отишъл с армията си да отмъсти за всичко и успял. От северната страна на Дунава той пленил , средния от тримата синове на Енгилшалк, Веринхар и граф Везил, който им е роднина, и им отрязал десните ръце и езика. Освен това обаче – ужасно е да си го помислиш – той също ги лишил от мъжката им природата, като им отрязал гениталиите по такъв начин, че от тях не останала и следа. Някои от хората им били върнати без дясна или лява ръка. По заповед на войводата,  армията му отдала всичко на милостта на огъня. Освен това пратили шпиони отвъд Дунава и където имало някакво имущество на споменатите младежи, веднага го изгорили.

 Тези позорни действия, причинени от безразсъдното поведение на младежите, се извършваха през цялата година. Тъй като младежите не се надявали на нищо добро от краля за вината си срещу Арибо, те избягали и отишли на служба при Арнулф,  сина на Карломан, който тогава управлявал Панония. Когато войводата Светополк чул това, той изпратил пратеник при него и му казал: „Твоят народ крои заговор срещу моя живот и се обединява срещу моето кралство с българите“ (те опустошили кралството му през предходната година), „затова искам да положиш клетва, че това не е истина”, Арнулф му отговорил, че няма да направи нищо подобно.

Малко след това войводата събрал много големи военни части от всички словенски области и нахлул с тях в Панония. Той убивал яростно и кърваво като вълк, унищожавайки по-голямата част от нея с огън и меч. Той изравнил всичко със земята и унищожил всичко, така че това бедствие с право може да бъде описано в стих:

„Това е плач на страната и едновременно тъжно погребение“

 Когато страданията за гореспоменатото младежко безразсъдство приключили, след една година воеводата се върнал у дома си с армията без загуба.

Обаче през следващата година, в която пишем тези събития, войводата отново събира голям брой войски и враждебно нахлува в Панония, така че всичко, което останало все още непокътнато тук, да бъде погълнато като от вълк. Той имал толкова много хора в този поход, че на едно място можело да се види как армията му марширувала без прекъсване от изгрев до залез слънце. И така, когато плячкосвал владенията на Арнулф с тази огромна армия в продължение на 12 дни, той най-накрая се върна у дома, както възнамеряваше. След това той изпратил част от армията си отвъд Дунава. Когато по-големите синове на Вилхелм и Енгилшалк, Мегингоз и Пабо, разбрали, той взел някои от панонците със себе си и неочаквано им се противопоставил. Въпреки това те се били малко, защото победата се паднала на опонентите на Мегингоз и Пабо, търсейки спасение в бягството, сложили край на живота си в река Раб, братът на граф Бертолд. Нека внимават, нека мислят и сравняват посредниците на истината! И тези, които са харесали началото като основоположник на тази материя или на това намерение, нека харесват и бедствията, които произтичат от това. Те потъпкаха мира, който поддържаше в Панония. Неговите набези обаче унищожават големи части от Панония източно от река Раба без прекъсване в продължение на половин година. Поданиците, заедно с техните жени и деца, бяха убити, някои благородници бяха пленени, други бяха убити и, още по-позорно, някои бяха върнати с отрязани ръце, език или гениталии. Всичко това несъмнено се случи или по Божията милост, или от гняв. Въпреки това, ние наричаме Божия гняв това, което е справедливо наказание, за което знаем, че несъмнено идва само, когато е заслужено.

 Императорът (Карл III Тлъстия) напредна на изток през Бавария и близо до река Тулн проведе среща на хълм, наречен Комианус. Между другите и воеводата Светополк дошъл със своите князе и според стария обичай поел васалния обет в ръцете на императора. Той се заклел във вярност и обещал, че докато Карл е жив, никога няма да навлезе в кралството му с вражеска армия. След пристигането на воеводата Браслав, който управлявал територията между Драва и Сава и се присъединил като васал с армията си, кралят продължил през Каринтия към Италия и щастливо отпразнувал Коледа в Павия.

Година 885. На изток мирът между Арнулф и Светополк е потвърден с клетва в присъствието на баварски благородници.

 Годината 888. Крал Арнулф приема в град Регенсбург благородниците на баварците, източните франки, саксонците, тюрингите, аламаните, голяма част от словените и достойно отпразнувал Коледа и Великден.

 Година 890. В средата на големият четиридесетдневен пост, кралят проведе официална среща с воеводата Светополк по време на пътуването му до място, наречено Omuntesperch. Там, наред с другите неща, по молба на папата, воеводата настоявал, кралят да посети базиликата Свети Петър в Рим и да смята италианското кралство, пленено от зли християни и заплашено от езичници, достойно да държи в своята власт и да го управлява според нуждите му. Въпреки това, кралят, макар и неохотен, трябваше да отхвърли това искане, тъй като различни спорове, избухнали в неговата империя и му попречили да направи това.

 891. Кралят (Арнулф) изпратил своите пратеници при моравците, за да възстановят мира с тях.

 892 г. След победата над франките кралят се завръща в Аламания, където отпразнувал достойно Коледа в кралския двор в Улм. От там той тръгнал на изток с надеждата, че воеводата Светополк ще го посрещне. Той обаче отказал да дойде при краля според обичая, отрекъл обещаната вярност и всички предишни обещания. Поради това кралят се ядосал и се посъветвал с херцог Браслав в Хенгстфелд. Освен всичко друго, той се чудел кога и къде може да нахлуе в държавата на моравците. Те се разбрали да нахлуят в тяхното кралство с три армии. Кралят наистина събрал франките, баварците и аламаните и през юли тръгнал срещу Моравия. Той останал там четири седмици с толкова много войски и отряд от маджари му се притекла на помощ , че можел да опустоши цялата област с огън.

 Оттам той също изпраща и свои пратеници през септември с дарове към българите и техният цар Владимир за възстановяване на предишния мир. Той също така поискал от тях да не могат моравците да купуват сол. Въпреки това, поради засадите на войводата Светополк, пратениците не могли да тръгнат по суша, тъй като Светополк блокирал пътищата, затова отплавали с лодки от Браславската държава по река Одра до Кулпа и след това надолу по течението по р. Сава към България. Там царят ги приел с почести и през май те се върнали по същия път, по който били дошли.

 Година 893. Преди четиридесетдневния пост кралят (Арнулф) посетил манастирите и епархиите на територията на Западните Франки, за да се помоли. Мъжът с младежка смелост Енгилшалк, който след отвличането на наложницата на краля, избягал за известно време като изгнаник при моравците, малко след това бил помилван и станал маркграф на Източната марка. Тук той действал жестоко срещу баварските благородници по поверените му въпроси. По нареждане на тези благородници обаче, когато неочаквано влязъл в кралския дворец в Регенсбург, той бил ослепен, без да бъде представен на краля. Още и Вилхелм, синът на чичо му, също е обвинен в държавна измяна и бил обезглавен, тъй като изпращал пратениците си при воеводата Светополк. Брат му, който се укривал при моравците като изгнаник, също станал, наред с много други, жертва на измяната на споменатия воевода.

Така кралят тръгнал и отново нахлул, начело на армията си в кралството на воеводата Светополк. Когато ограбил по-голямата част от територията му, той се завърнал с големи трудности в Бавария на кралския двор в Йотинген поради засадите, които {моравците] бяха подготвили за него.

 Година 894.  На воеводата на Моравците, Светополк, който жадуваше за човешка кръв, който подкопа и превзе всички съседни страни със заговор и измама, напомни на народа си да не стават любители на мира, а по-скоро да останат във враждебни отношения със своите съседи, нещастно настъпи последния му ден.

 Аварите, наречени унгарци, нахлули през Дунава по това време и причинили много страдания там. Те напълно избили мъжете и старите жени. Само младите момичета влачели, като добитък, за да преследват страстите си и опустошили цяла Панония до основи.

През есента е сключен мир между баварците и моравците.

 Година 895. Аварите (унгарците) нахлуват на територията на българите, но те ги изненадват и избиват голяма част от войската им (маджарите).

 В средата на м. юли в Регенсбург се провело общо събрание. Тук дошли всички от територията на словените – воеводите на бохемите, които преди това воеводата Светополк, насилствено отдели и откъсна от общността и властта на баварския народ. Начело на бохемите стояли Спитихнев и Витислав, които кралят приел с почести с подаване на ръка, както беше обичаят, (и които) се помирили и се предали на кралската власт.

896. През тази година (когато Арнулф става император) гърците сключват мир с аварите, които се наричали унгарци. Българите, живеещи в тяхната империя, ги обвиняват и предприемат военен поход срещу тях, опустошавайки цялата страна до портите на Константинопол. Гърците поискали отмъщение, изпратили свои кораби в полза на аварите (унгарците) и ги пренесли през Дунава в Царството на българите. Тук те нападнали тогава българите със силна войска и в по-голямата си част ги избили до смърт. Когато българите, воюващи при Константинопол, разбрали, те се върнали много бързо, за да освободят страната си от жестокият враг. Те се сблъскали с тях в битка, но били победени. Дори във втората битка те нямали късмет и отново били победени . В крайна сметка те провели безмилостна битка в третото сражение. Въпреки факта, че и двете страни се биели много мъжествено и битката била много кървава, по Божията милост победата застанала на страната на християните. Кой би могъл наистина да обрисува и преброи загубите на езическите авари (унгарци) по време на тези велики битки, когато само българите, на които беше дадена победата, загубиха 20 000 ездачи.

В останалото, тъй като в тези региони се натрупали взаимни раздори, императорът по това време поверил Панония заедно с град Блатно на своя войвода Браслав.

Годината 897. Тогава императорът празнувал Коледа в кралския двор в Йотинген. Там при него дошли пратеници на моравците, които за да запазят мира, помолили императора да не осигурява закрила на бежанците от страната им. Когато кралят ги чул, той ги освободил и им позволил да си тръгнат без забавяне.

Атайско продължение на Фулденските анали:

Година 897. Херцозите на бохемския народ дошли при император Арнулф, който по това време бил отседнал в Регенсбург. Те го надарили с кралски дарове и поискали помощта му срещу враговете си моравците, които, както самите те засвидетелствали, често ги потискали жестоко. Кралят и императорът милостиво приел тези воеводи, като ги успокоил: той ги изпратил с думи на утеха в сърцата им , удостоил ги с дарове и  ги пуснал в родината им. През цялата есен той останал в съседните окръзи северно от река Дунав и нейния приток Реген, за да бъде готов да се намеси със своите верни, ако този народ, спешно се нуждаеше от помощта му.

Година 898. Тогава обаче през 898 година, възникват много сериозни конфликти и спорове между двамата братя от моравския народ, а именно между Моимир и Светополк от техния народ. Те ескалирали до такава степен, че ако единият  успеел да залови другия, щял да го осъди на смърт. Когато императорът и кралят научили за това, той изпратил маркграф Лиутбалд, граф Арибо и баварските благородници, заедно с останалите свои вярващи, да помогнат, освободят и осигурят защита на страната, която му давала надежда или е потърсила от него убежище. Изпратените войски при първа възможност покорили враговете си с огън и меч, опустошили страната и избили всички. Граф Арибо, който е действал по подбуда на сина си Исанрик, е осъден като заговорник за този раздор и за нарушаване на мира между споменатите братя и като доносник и предател. В резултат на това той бил незабавно отстранен от поста, но малко след това отново бил назначен.

Година 899. Тогава отново е организиран поход и известни баварци нахлуват смело със своите хора през зимата на враждебната територия на моравците. Със силната си войска те опустошават земите им и когато събират плячката, с нея се завръщат у дома.

Малко след това баварците отново смело нахлуват в Моравските погранични райони и доколкото било възможно, плячкосвали и опустошавали. Те също така освободили момчето Светополк, син на бившия воевада Светополк и неговите хора от обсадената крепост, в която били затворени. След това самата крепост е опожарена и се смилили над освободените затворници и ги отвели със себе си у дома.

 Междувременно обаче Исанрик ставал все по-дързък в консолидирането на властта си срещу интересите на краля. Кралят се възмутил от това и тъй като вече бил болен и слаб, заповядал на флота да атакува град Маутерн, където бил отседнал Исанрик, което той и направил. Първоначално той се съпротивлявал, но когато видял храбростта и превъзходството на кралската армия, която го заобикаляла и го нападнала, той, и съпругата му, и свитата му трябвало да се предадат на императора (и на краля).

След това кралят го поверил на стражите, които да го държат под око по пътя за Регенсбург. Той обаче се уплашил от наказание, избягал и се укрил чак при моравците. Както преди, така и сега, с тяхната подкрепа и помощ той завзел отново част от кралството в свои ръце.

Когато епископ Енгилмар от Пасау умира, тронът му с кралско съгласие е зает - против назначенията на епископите - от някой си Аламан Вихинг, когото папата преди това е назначил за моравски епископ. Малко след това обаче, против волята на краля, той е свален от епископския трон въз основа на канонична присъда на архиепископ Теотмар и други подчинени негови епископи. На негово място за епископ е назначен и Рихар.

Годината 900. Баварците нахлуват в Моравското кралство през Бохемия, която те приели като съюзник и в продължение на три седмици опожарили страната. В крайна сметка те се върнали у дома без никакви загуби.

Междувременно аварите, наречени унгарци, опустошават Италия, убивайки няколко епископи. В една-единствена еднодневна битка те убиват 20 000 италианци, които им се противопоставят. След това се върнали по същия начин, по който били отишли, при което опустошили по-голямата част от Панония.

След това, молейки се за мир, те изпратили своите пратеници при баварците, за да проучат региона. Това донесло, за съжаление, първото зло и бедствие, което никога преди не са преживели в Бавария. Врагът, с враждебни намерения, нахлул в Кралство Бавария с много силна армия отвъд река Енге, унищожавайки всичко, което им се изпречи с огън и меч за един ден в радиус от 50 мили. Когато по-западните баварци разбрали, те решили – водени от болка – да тръгнат срещу тях. Но унгарците научили за намеренията им и се върнали с плячката откъдето дошли, т.е. в Панония.

Междувременно обаче друга част от армията им тръгнала от северната страна на Дунава и започнала да опустошава този район. Щом граф Лиутбалд, който трудно издържал това страдание, разбрал, той събрал няколко водещи баварци и придружен само от един, епископът на Пасау, преминал през Дунава, за да ги преследва (унгарците). И той се борил с достойнство и смелост и ги победил с още по-голямо достойнство. Още в първата битка християните получили такава голяма благодат от Бога, че сред убитите и между онези, които се удавали в Дунава е имало 1200 изтребени езичници. От християните те намерили само един, който загинал в началото на битката. След победата, изпратена им от небето, те се събрали на бойното поле и много високо благодарили на Бога, който спасил вярващите в него. След това, изпълнени с голяма радост от тази победа, те се върнали при своите спътници, от които били дошли. По това време те бързо укрепили стената на много мощен град на брега на река Енге, за да защитят границите на кралството.

901 година. В Регенсбург се провежда общо събрание. Между другите дошли и пратениците на моравците и поискали мир. Той бил незабавно одобрен и потвърден с клетва. След това по същата причина в Моравия са изпратени епископ Рихар и граф Удалрик, които, както е потвърдено в Бавария, положили клетва пред княза (Моимир II) и неговите благородници да пазят мира.

Междувременно обаче унгарците нахлуват в южната част на тяхното кралство и плячкосват Каринтия.

Унгарците нахлуват в Каринтия и са победени в битка, състояла се в събота.

През същата година моравският херцог Моимир и граф Исанрик, който намерил убежище при него, се помиряват с крал Людовит.

Година 902. Унгарците нахлуват в Моравската територия. Те обаче претърпели поражение в битката и избягали.

  

Последният жив словашки барон е Йозеф Б. Грасалкович

 

Последният жив словашки барон е Йозеф Б. Грасалкович

 

Антон I. Грасалкович е роден в бедно селско семейство на барон Ян Грасалкович в Mоимировци /Словакия/.  Учи в  Пиарската гимназия в Нитра /католически орден, обучаващ младежите в духа на католическата вяра/ и след това частно право при Андрей Дубницки (1711-1715) в Търнава. През 1715 г. полага адвокатски изпит и работи в Кралския двор в Буда. Полага законна клетва през 1715 г. и започва работа като нотариус в кралския съд. През 1720 г. става адвокат на Вацовската епархия и кралски съветник. От 1724 г., когато е бил камарен съветник, той заема няколко високи кралски и провинциални постове. Прави кариера като държавен чиновник, юрист и кралски съветник (1724), председател е на Унгарската камара (1748 - 1771), пазител е на унгарската кралска корона (от 1751 г. до неговата смърт) .

 

За заслугите, които има към Кралската корона и армията (въоръжението и снабдяването за Унгарска армия), финансите и външната търговия си спечелил положение на един от най-богатите магнати в унгарското кралство. Крал Карол III го повишава в барон (1732), а по-късно Мария Тереза ​​до граф (1743 г.), на Новоградската и Арадската област.

 

Той се е грижил за заселването на освободените от османците земи в Долна Унгария с фермери от Словакия. Награден е с кръста - орден на Св. Стефан.

 

Увеличава личното си имущество с новопридобити имения в Братислава, в селата Комятице, Черник, Кметово, Горни и Долни Винодол, Иванка при Дунава и в окръг Пеща между Дунав и Тиса. Строи модерни имения, заобиколени от градини, напр. имението в Иванка при Дунава, в Комятице, в унгарския град Геделов, където през 1751 г. също посреща Мария Тереза.

 

Много известен е неговият дворец в Братислава, където днес е седалището на президента на републиката (по-рано през 1867 г. е бил лятната резиденция на Франц Йосиф II). Това е един от най-красивите дворци в стил рококо в града. Построен е през 1760 г. като лятна резиденция. Три поколения от семейството му са направили двореца значим център на музикалния класицизъм в страната, тъй като в домашният им оркестър са работили известни родни оркестранти и музиканти, но и от чужбина, като например Хайдн.

 

Участвал е в бароковата реконструкция на Братиславският  замък, изграждането на Пиарската църква в Нитра, замъка и църквата в Комятице, църквата Св. Михал в Демандице, манастирът в Мариабесньо, където е погребан и много други. Антон I. Грасалкович е женен три пъти, като първата съпруга е вдовицата Алжбета Лангова , втората е Кристина Клобушицка и третата е по-малката й сестра Терезия Клобушицка. Те нямат деца с първата си съпруга през 7-те години от брака си. След две години той се жени за 19-годишната баронеса Кристина Клобушицка (1712 - 30.8.1738) от Прешов, заедно имат 5 деца. Той се жени за Терезия Клобушицка, бездетна вдовица на Франц Форгач, на 9 февруари 1752 г. с разрешението на папа Бенедикт XIV. Синът му Антон Грасалкович получава титлата княз.

 

Последният представител на рода е барон Йозеф Б. Грасалкович, той е роден през 1965 г. в швейцарското село Св. Никлаузен. Потомък е на известната аристократична фамилия Грасалкович от Словакия. Дядо му, барон Йозеф Станислав Грасалкович, напуска Словакия по време на Втората световна война и заминава за Швейцария, където оттогава живеят всички следващи поколения на семейството. Йозеф Грасалкович е историк, офицер от  швейцарските военновъздушни сили, носител е на папско отличие и привърженик на множество арт проекти в Словакия.

Антон Грасалкович е най-известният носител на тяхното име, което се свързва най-вече със сградата на Президентския дворец в Братислава.

В параклиса Св. Барбара в президентския дворец се вижда герба на фамилията. Има легенда, която е свързана с този герб: изследователите на герба не могат да си обяснят как такъв мирен мотив, като три рози, е попаднал там, защото в гербa фигурират само оръжия. Още в двора на австрийската императрица Мария Тереза се говорело, че княз Антон Грасалкович (1734 - 1794) е помолил кралицата, когато поискал трите рози да бъдат вложени в герба. Нейно Величество изпълнило молбата и го приело за знак на преданост на Грасалкович. В Братислава се приема, че трите рози символизират трите съпруги на бащата – за всяка от семейството се казва, че е женена три пъти.

Досега членовете на семейството не са разкрили тайната на мистериозния образ на цветята. Някои историци наблягат на съвета на граф Антон Грасалкович (1694 - 1771) към сина си: „Не стойте в императорския двор във Виена, защото няма да живеете дълго! „. Те тълкуват трите рози като изображения на хърватските, маджарските и словашките земи, където потомците на семейството доживяват до благодатна възраст.

Граф Матуш Чак Тренчиански - независимият владетел на словашките земи през 13 - 14 век

Владетелят на Вах и Татрите ,както е прието да се говори за Матуш Чак Тренчиански, е една от забележителните и интересните личности на унгарската и особено на словашката историография. Той управлявал на своята територия като неограничен владетел и е сериозен конкурент на монарха.

Централното седалище на Матуш Чак бил гр. Тренчин. Тази древна словашка местност привличала много археолози. През 1973 г. в замъка Тренчин са извършени систематични археологически проучвания. След задълбочените проучвания археолозите в замъка Тренчин близо до двореца на Матуш са открили следи от кръгла ротонда, която има диаметър 920 см и датира от 9-ти до 10-ти век.

Откритите останки от ротондата, използвана за сакрални цели, имат четири заоблени ниши. Засега това е единствената сграда от този вид в Словакия. Подобни се намират в бившия Блатноград в Панония, в резиденцията на княз Прибина и неговия син Коцел. В близост до ротондата са открити 14 гроба от времето на Великоморавия. Някои са разграбени отдавна. В гробовете са открити три сребърни пръстена, големи обеци, сребърни монети и тънки кюлчета чисто злато, които са положени в гроба на жена и вероятно са част от богато украсена яка. Погребаните вероятно са принадлежали към привилегированата класа.

Бащата на Матуш е Петър Чак, смел рицар, когото по време на битките с Пршемисъл Отакар II.,  кралят на Унгария избира за  палатин, която е най-високата длъжност в цяла Унгария. Петър става кмет на Братислава и също така печели замъка Топольчиански с околните села като Прашице, Яковце или Немчице в „Горна Унгария“. Матуш Чак е роден през 1260 г. в Тренчин, който е бил населен предимно със словашко население. Така малкият Матуш става повече словак, отколкото маджарски благородник – въпреки факта, че се е смятал за член на т.нар. „Natio Hungario“, както всички благородници по това време, независимо от техния етнически произход.

 

В държавата на Матуш Чак поданиците и значителна част от градското и благородническото население са били словаци. Той е бил феодал, олигарх и политик. Този владетел на Вах и Татрите не зачитал светските и църковните закони. Когато някой му се препречил на пътя, той го ограбвал и унищожавал имуществото му. Бил е водач на своето време. Присвоявал си замъци и имения, както и много други правили по това време и ставал все по-могъщ. Имал силна армия зад гърба си. До смъртта си управлявал неограничаван от кралската власт.

 Латинските и немските записи описват Матуш Чак Тренчиански като безстрашен и уверен херцог. Унгарските хроники и документи споменават Матуш Чак като негодник и непокорен олигарх и мошеник. От него се страхували кметовете и представителите на отделните жупи/комитати/.

През 1291 г. той оглавява армията на Ондрей III, с когото завладява Братислава, окупирана от Хенри от Кисак, за което е удостоен с чин администратор на кралските конници и длъжността кмет на Братислава. Кралят му дарява и голям замък със съответния имот – замъкът в Тренчин.

В знак на протест срещу политиката на Ондрей III., Матуш Тренчиански се отказва от службата на палатин и в своето имение, чийто център е Тренчин,  подготвил бунт срещу краля. Ондрей III организирал срещу него неуспешна военна експедиция. Оттогава Матуш Тренчиански провеждал политика на преследване на собствените си цели, използвайки всички средства, започва да води независима политика спрямо централната власт в унгарската държава, опустошена от феодалната анархия.

Ондрей III назначава за палатин своя съюзник Аба Омодей, вместо Матуш Чак, чието семейство притежавало почти цяла Източна Словакия. Но Матуш, защитил територията си и продължавал да  окупира други замъци и имения.

Безпомощният крал изпратил пратеници до Матуш, които винаги се връщали с еднакъв отговор. Рим също не помогнал. Заради непокорството на Матуш му е наложено три пъти църковно проклятие. Ондрей III поискал помощта на семейство Форгач от Гимеш. Срещу Матуш, остатъкът от страната обаче бил безсилен да се противопостави.

След смъртта на Ондрей III. през 1301 г. имало различни аспирации за кралския трон. Унгария на практика била разделена на два политически лагера. Матуш искал славянски крал, затова бил начело на делегация (заедно с палатинския абат), която се отправила към Ходонин в Чехия за Вацлав, с искане да коронова сина му Вацлав III. за крал на Унгария.

Вацлав III. Пршемисловски поел властта като Ладислав V., но управлявал само до 1304 г.  Вацлав му поверява цялата столица Тренчин и Нитра през 1302г.

Историкът Игнац Асади в книгата си за Матуш Тренчиански, пише, че той основавал нови градове, на които давал значителни привилегии. Затова хората по тези места се чувствали по-уверени, отколкото в другите части на страната. По този начин той спечелил любовта на хората и затова го подкрепяли. Когато крал Карол Роберт от Анжу сяда на кралския трон, Матуш Чак става палатин на Унгария за втори път, т.е. отново става първият кралски представител и  придворен.

Чрез Матуш Чак и неговите искания към монарха, се чертали плановете за федерализация  на Унгария. През 1309 г. пратениците на Матуш Тренчиански отиват при крал Карол Роберт и настояват Словакия да бъде автономно княжество, както по времето на  Прибина и Светополк. След отказ от страна на краля,  Матуш Тренчиански не признава Карол Роберт за крал и оттогава се държи като независим княз на Словакия.

Тактиката на Матуш Чак оставала същата през идващото хаотично десетилетие, той продължавал да разширява господството си, като завземал нови окръзи, а по-късно и Вишехрад в Задунавския регион. Въпреки че в споразумението от 1310 г. той приел Карол Роберт за крал, но на следващата година проникнал с войските си в Буда, в резултат на което кралският двор е принуден да избяга от могъщия Матуш Чак в Тимишоара (днес в Румъния).

Матуш Чак и неговите благородници създават своя собствена администрация по подобие на кралския съд в седалището на графа в замъка Тренчин, откъдето той действал като независим монарх. Негов палатин до 1318 г. е Фелисиан Зак. Той също имал свой собствен таверник и назначил свои жупани и кастелани. По това време притежавал вече тридесет замъка и имения в тринадесет столици. Страната му била свързана и с Моравия.

Приживе Матуш Чак успял да отдели Словакия от останалата част на Унгария и да образува първата общност в рамките на Унгарското кралство, ядрото на която е словашкия народ. Към 1310 година притежавал около 50 словашки замъка и още 10 в днешна северна Унгария. Можел да вдигне войска до 4, 5 хиляди мъже, което по средновековните стандарти вече било армия.

Кралят на Унгария бил безсилен срещу Матуш. Той поискал помощ от австрийския херцог Фридрих, с когото успяват да превземат Комарно. Откритата битка с краля се провела на 15 юни 1312 г. Кралските войски са командвани от рицаря Донч, чиито войски побеждават Аба, който е бил съюзник на Матуш Чак. Кралят и Матуш  не участвали в битката. С това започва постепенното ликвидиране на властта на родовото благородство в Словакия.

                                                            Тренчин

Нитра

Братислава

След поражението, войските на Матуш Тренчиански претърпели ново поражение в битките с чешкия крал Ян Люксембургски през 1315 г. Войските на Матуш постепенно са изтласкани от Моравия. Крал Карол Роберт, с помощта на рицаря Донч, поели част от владенията му. Епископът на Нитра също се противопоставил на Матуш. Въпреки това, до смъртта си той управлявал независимо във владенията си от непревземаемите крепости в столиците на Нитра, Братислава и Тренчин.

замъка Топольчианки

 Летописците пишат, че Матуш Тренчиански имал весел характер. Имал хоби да ловова. Той донесъл редкия звяр в замъка Топольчианки. Замъкът е закупен през 1318 г. от Юлиус, капитанът на замъка Левицки. От архивните досиета може да се научи, че Матуш Чак Тренчиански имал страст към красиво резбованите и предимно позлатенитe мебели. Библиотеката му съдържала документи на латински, гръцки, готски и словенски. Бил перфектен познавач на класическата латинска писменост. Самият той пишел стихове на латински, твърди се, че мотото на една от беседките в замъка Тренчин излязло от негово перо.

битката при Розхановце (15 юни 1312 г.)

След битката при Розхановце (15 юни 1312 г.), когато войските на Матуш пристигат на бойното поле твърде късно, за да се намесят на страната на съюзника му граф Аба, Матуш се затваря в страната си. Битката е спечелена от неговия могъщ враг Карол Роберт, с когото Матуш се бие до 1315 г. - двойният кръст като символ на местната словашка аристокрация лежи на земята , а на бойното поле се вее победоносно знамето, с хоризонтални червени и бели ивици и лилии символизиращи победата на крал Роберт от Анжуй. През 1317 г. кралят завладява и опожарява замъка в Нитра, за да назначи своя кастелан в Нитра. Архивът на катедралата, пълен с редки документи и ценности, изгорял в пожара. Единственият син на Матуш умира през 1318 г., затова за свой наследник посочва свой роднина  - Стефан Чех от рода Щернберк. Матуш Чак Тренчиански управлява , като независим владетел  в Братислава, в столиците Нитра и в Тренчин до естествената си смърт .

Седем години след фаталната битка при Розхановце, Матуш Чак предава своето правителство на Фелисиан Зах, който става известен през 1330 г. с убийството на крал Карол Роберт.

Знаел, че се е борил за живота си. Искал е обаче повече, отколкото мечът му можел да носи. Матуш Чак Тренчиански умира на 18 март 1321 г. в замъка Тренчин на шестдесет и една годишна възраст. Именията му били победени, но той не.

 Неговата личност привлякла много словашки творци. Матуш Чак Тренчиански се превърнал в романтичен герой за обкръжението на революционера Людовит Щур. Въпреки че бил агресивен олигарх, той изиграл положителна роля в процеса на изграждане на словашката нация. Той бил герой на своето време.

Неговото величие се доказва и от факта, че дори през 15 век - почти 200 години след смъртта му - част от Западна Словакия се е наричала  Земята на Матуш .

 

Зараждане и развитие на обществените отношения в Кралство Унгария (11 век -19 век) и в Чехословакия (1918-1993)

 Зараждане и развитие на обществените отношения в Кралство Унгария (11 век -19 век) и в Чехословакия (1918-1993)

        От края на Великоморавия, но особено от създаването на Кралство Унгария в началото на 11 век, словаците живеят в обща държавна единица с маджарите до 1918 г. Според съществуващите източници Кралство Унгария е образувано с помощта на местната, великоморавска аристократична класа и частта от староунгарския елит, който е бил готов да приеме християнството и да приеме известен контрол от Рим и немските  феодали след битката при Лех през 955 г.

 

        До 1110 г. Княжество Нитра остава в първоначалният си вид като владение на страничната линия на Арпад със собствен двор, в някои периоди със собствена външна политика и дори със собствен монетен двор. Княжеството сече собствени монети. Съществуването на Княжество Нитра в рамките на Кралство Унгария е продължение на великоморавската държавна традиция.

        Унгарските легенди и хроники приписват на Св. Стефан при изграждането на държавата и църковната организация, същите актове, като тези, които са исторически  засвидетелствани в дипломатическите документи отнасящи се за Светополк. Поради тази причина словашките, словенски елити,  приемат новата централна власт под формата на Арпадските крале на своята територия, която едва по-късно става известна като Унгария.  

    В първите години от своето съществуване унгарското кралство е наричано Панония, дори Склавония.

        Така от създаването си до разпадането си в края на Първата световна война през 1918 г. Кралство Унгария винаги е било мултиетническа държава, без никоя народност да представлява доминираща етническа група в цифровия смисъл на думата. Дори в културен контекст, в Кралство Унгария, като например във Франция, не е имало „la Grande Nation“, способна да налага своята култура и език или чрез ненасилствена асимилация или чрез якобински способ (като най-суровото брахиално насилие) да принуди другите етнически групи, да го приемат, както това се случва в страната на галския петел.

  Многонационалният характер на държавата, без ясно доминираща числено етническа група, създава специална ситуация, при която постепенно привилегированите слоеве образуват хетерогенен социален слой, известен като "natio hungarica", унгарска политическа нация. В продължение на векове "natio hungarica" ​​е била носител на държавната идея, а също и гарант за единството на кралството. Неговият обединяващ елемент не е  етносът или общият морал, а привилегиите, които държавата предоставяла на тази класа. Възможната ескалация на етническото напрежение се елиминирала, чрез почти изключителното използване на латинският език в държавната администрация, който е бил еднакво близък и еднакво отдалечен за всички образовани слоеве от населението. Използването на други езици в администрацията изобщо не е в противоречие с използването на държавния език. Привилегированите класи често са били полиглоти и са считали етническата си принадлежност само за една от многото идентичности, които са имали и в които са реализирали своите политически, правни и културни нужди. В същото време не може да се твърди, че етническата принадлежност не е играела важна роля в живота им, особено когато е била свързана с властта и произтичащите от това облаги.

 

При задълбочен анализ на съществуващите източници може  да се констатира, че многонационалните кръгове на страната около монарха през цялото съществуване на Кралство Унгария са смятани за латентен проблем, който трябвало да бъде решен с идеологизирането на квазиисторическите произведения (легендите и хрониките).

Авторите им често оправдават написването на произведенията си с необходимостта да се изправят срещу различните „измислици“ на блуждаещите трубадури и другите разпространители на фалшиви образи от миналото. Тези "измислици" вероятно представлявали алтернативното съзнание, което би могло да се материализира и вероятно от време на време е застрашавало съществуващия ред.

Определен начин за реакция на рисковете от мултиетничността  са добре познатите препоръки на Св.Стефан към сина му Имрих,

 „…. да почете пристигащите в двора чужденци, защото държавата с една реч и един морал е неразумна и крехка (imbecile et fragile)…. „

 През вековете унгарските аристократични общности са проявявали етнически различия главно в различните форми на историческия фолклор, което е представлявало известно предизвикателство пред единството на държавата, тъй като отделните етнически общности не винаги са действали в синхрон в отношението си към държавата. Особено етническите словашки привилегировани слоеве, които след създаването на Кралство Унгария в продължение на повече от сто години имат своя държавноправна единица - Княжество Нитра и са били наясно с предунгарския си произход и предишните си славни владетели – особено Светополк.

Разпадането на княжеството при крал Коломан „Книжния червей“  (1095 год. - 1116 год.) през 1110 г. със сигурност означава за мнозина намаляване на социалната тежест и статуса, което предизвикало недоволство във всяка обществена структура. Техните надежди за преобръщане на тази ситуация са представени от различни легенди и песни за славното минало на предците, особено на крал Светополк, които многократно са записани в различни форми и подобия през този период.

Устойчивостта на предунгарските исторически традиции, като част от привилегированите аристократични и църковни слоеве като потенциална заплаха за единството на кралството е особено очевидна в кръговете около двора и затова те създават свой собствен исторически епос срещу тези легенди, в който точно по обратен начин издигнали заслугите на староунгарския елемент при изграждането на унгарското кралство. Именно в историческия епос на унгарския двор се създава образът на Светополк, като на владетел, който е недостоен за пример, който с неразумната си политика, съсипал собственото си кралство или дори го продал заради алчността си "за един бял кон" (унгарска анонимна хроника).

В разказа на чешкият хроникьор Козма в края на 11 век се споменава:

 „….съществуването на легендарният „вечен“ крал Светополк, който се изгубил в средата на армията си и останал незабелязан, където един ден или той, или владетелят на неговата броня ще се появи отново…“.

Полско-унгарската хороника написана през първата половина на 13 век , дава различна картина на унгарската история от Анонимната хроника или от хрониката на Шимон от Кеза 

Това показва, че в първите векове на Кралство Унгария определени части от словашките привилегировани класи все още се надяват за възможността да възстановят кралството си (или поне независимостта на княжеството с център Нитра - ducatus), в което да си върнат старото водещо положение. Именно в борбата срещу тези легенди е причината, поради която маджарско-унгарските хронисти се опитвали или да премахнат фигурата на Светополк в историческото съзнание (чрез Анонимния хроникьор), или да го представят като недостоен човек, което се вижда от повечето унгарски хроники от 13-14 век.

В по-голямата част от текста на полско-унгарската хроника термините Sclavonia и Ungaria са взаимнозаменяеми и са използвани напълно алтернативно, като синоними. При това в 9-та част на хрониката със Sclavonia се идентифицира Нитрианското княжество,  като княз Имрих (1007 г. -1031 г. ) е посочен за "Henricus dux Sclavonie".   

През 13-ти и 14-ти век граф Матуш Чак Тренчиански, владетелят на Западна и Централна Словакия и съюзното му семейство Омодей владетели на Източна Словакия, разрастват  властта и независимостта си на основата на словашките етнически различия в техните държави в противовес на централната унгарска територия.

Те са били предимно жестоки и безмилостни феодали, търсещи собствената си изгода, но също така знаем от днешния политически опит, че политиците, особено силните политици, са в състояние да използват всички съществуващи предпоставки за постигане на целите си. Ако в редиците на словашкия елит е имало известна носталгия по несъществуващото кралство/княжество и съществуващите унгарски хроники го потвърждават, то висшите феодали със сигурност са го използвали. В случая с Матуш Чак Тренчиански този факт се потвърждава и от тясното му сътрудничество с някои членове на моравското благородство.

От ранга на благородник граф Матуш Чак Тренчиански  постепенно достига върха на невъзможното. Става Палатин на Унгария, помощник на няколко крале, както и техен заклет враг. Чрез различни честни и нечестни практики той създава независимо владение, което заема по-голямата част от Западна Словакия, част от Централна Словакия и се простира до днешна Унгария. Владението на Матуш Чак, върху което той действал като истински владетел, се състои от общо 60 замъка и 600 - 700 села и селища на територията на 14 престола/жупи/окръга/ и няколко първоначално кралски града. Самият крал се страхувал от него, а  висшите църковни сановници и много благородници търсели благоволението му.

Фактът, че словашкото благородство, респ. аристокрацията от територията на днешна Словакия, понякога е действала като самостоятелна политическа единица, за което свидетелства хрониката на Ян от Турца, който при описанието на управлението на Сигизмунд Люксембургски многократно споменава ситуацията, че благородството на „горните тронове”, т.е. от Словакия, действали по различен начин от останалото унгарско благородство спрямо Сигизмунд.

 Можем да научим как е действало благородството от  „горните тронове“ от периодичните записи на Улрих от Рихентал в неговата хроника на Константския събор, която той написва, като очевидец на събитията. Съборът в Констанц е ключово събитие през второто десетилетие на 15-ти век, а унгарският крал и римският император Сигизмунд Люксембургски играят ключова роля в него. (Наред с другото те изгарят на събора през 1415 г. чешкият реформатор Ян Хус). Когато Улрих описва пристигането на един от най-важните последователи на краля и императора Сигизмунд - унгарският благородник Стибор от Стиборице и Бецков, той му казва, че идва от словашките земи, разположени между Моравия и Татрите. В същото време той говори няколко пъти за Кралство Унгария като държава, съставена от Венденланд (словашката държава; Словакия) и Унгерланд (унгарската държава; Унгария).

В тези твърдения е интересно не само, че за първи път се сблъскваме с добре познатия евфемизъм, с който словаците наричат ​​своята страна - територията от Татрите до Дунава, в неговото представяне от Моравия до Татрите, но особено как той успява да опише етническия характер на кралството. Улрих не е бил в Унгария и тази характеристика на  кралството като дуална страна със "словашка" и "унгарска" част му е опосредствана. Най-вероятно това трябвало да е бил някой от ескорта на велможата Стибор, може би самият Стибор.

При управлението на Сигизмунд (1368 год. - 1437 год.) започват да се обявяват в края на благородническите имена – за маджарите наставката  „-фи“,  например Банфи, Ищванфи и др., а за словашките благородници наставката „-ски“, например – Подманиски, Светоянски, Харховски, Йесенски и т.н.

Още от времето на управлението на Сигизмунд се наблюдава всестранното развитие на словашката народност в териториите, населени със словаци. Това развитие може да е свързано с интензивното словашко-чешко взаимодействие след основаването на Карловия университет в Прага и проникването на голям брой чешки рицари, дошли в днешна Словакия под ръководството на Ян Искра от Брандис да защитават интересите на Хабсбургите в Унгария. Но може  да се свързва и с простия факт, че за дадения момент има безброй запазени източници и много от тях са записани на словашки език, формално базиран на тогавашния правопис на съвременния чешки. През този период по-специално словашката буржоазия се състезава силно с немските патриции в градовете и ги изтласква от позициите, придобити в процеса на създаване на унгарските градове съгласно германското право от средата на 13 век. Във взаимната си конфронтация постепенно много градове придобили напълно словашки облик през 15-ти век и този процес продължавал безпроблемно през следващите векове, докато накрая германското мнозинство е запазено само в няколко града, които  имали в основата си силно германско заселване.

Като цяло нищо не обединява обществото повече от външната заплаха и от организирането на обща защита срещу нея. Нахлуването на османските турци в Кралство Унгария (след битката при Мохач, 1526 год.) и окупацията на неговите южни, предимно маджарски населени територии е екзистенциално явление за всички централноевропейски народи. В борбата с турската заплаха етническите противоположности отстъпвали и на преден план излизали религиозните фактори, християнството и европеизмът. Въпреки че историческите песни от периода,  описват различните важни сблъсъци на християнски и мюсюлмански армии, независимо дали са написани на словашки или унгарски, откриваме, че на практика етническата принадлежност се споменава само в характеристиката на някои герои, където тяхната националност се посочва: унгарец, словак, хърватин..., но обратното е само християнин - нехристиянин. Контрареформацията донесла известна промяна, която за своите рекатолически цели се опитвала да използва всички възможни средства, без оглед на етническата принадлежност и съществуващите исторически традиции.

Въпреки, че препратките към славното минало на словаците във Великоморавия се появяват в ранния Ренесанс, католическата църква и особено йезуитите започнали да използват традицията на Светополк и свързаната с нея традиция на Кирил и Методий за разпространение на католическата вяра сред словашкото население.

 Тази тенденция се проявява и при въвеждането на католическия текстописец Кантус Католици от Бенедикт Солоши, който е публикуван през 1655 г. Характерно за този период е фактът, че католическата църква и йезуитите в борбата си срещу реформацията се възползват от факта, че евангелистите избират за богослужбата кралската библейска чешка реч. И именно рекатолизирането в словашки условия е свързано с по-значително използване на словашката „вернакула/народен език/диалект“ под формата на културни диалекти, особено среднословашки и по-късно западнословашки. От тази ситуация се стига до заключението, че феноменът на светополковата и на кирило-методиевата традиция бил толкова силен, че можел да се използва в набожните и политическите спорове, с които рекатолизацията е била интензивно съпътствана.

В края на 17 век в словашкото историческо съзнание се срещат две исторически традиции. От една страна, това е пренасяната през вековете светополкова и с нея свързаната кирило-методиева традиция, като определено специално съзнание на словашките привилегировани и интелектуални слоеве, а от друга страна, повече от 150 годишната традиция на общото противопоставяне на унгарските народи срещу османските турци. Основателят на словашката и унгарската критична историография, словашкият йезуит Самуел Тимон, се е опитал да съчетае тези две традиции в своето творчество. Неговата концепция за гостоприемното приемане на староунгарските номади от словаците в техните селища дава възможност за обединяването на словаците и маджарите в една държавна идея, основана на равноправни отношения между двете нации в една държава. Тази идея е развита и от други съвременни словашки учени, най-вече от обкръжението на Търнавския университет.

В същото време започват да се формулират концепции, които са възприети главно от маджарското средно благородство. След много векове на забвение, някои унгарски средновековни хроники се появяват на бял свят, които зареждат оръжието на създателите на завоевателната теория. Отново влизат в обръщение басните за недостойния Светополк, който продал страната си за един „бял кон“ и загинал нещастно, след като бил победен от староунгарските войски.

Случаят придобил политическо измерение във връзка с проведено събрание в унгарския парламент през 1721 - 1722 г., на което се изказал Михал Бенчик, професор по право в университета в Търнава. Той нарекъл благородството от столицата Тренчин, а по този начин и всички словаци, потомци на Светополк, от които древните "маджари" завладяват днешната си империя и които поради това са осъдени на „вечно робство“ .

 Словаците обаче не искали да се откажат от унгарското си наследство. Ян Балтазар Магин, образован енорийски свещеник от Дубнице, написал обширна защита срещу нападението на споменатия професор от името на висшите представители на столицата Тренчин. Цялата защита се основавала върху теорията за коренното население на словаците в териториите, които те са обитавали от незапомнени времена, на провъзгласяването на славното минало на Великоморавия като Словашко кралство, на кирило-методиевата традиция и на заслугите на словашкото благородство в защитата на Кралство Унгария, което подобно на маджарската аристокрация:

 „давало е повече на своята родина, отколкото е вземало от нея."

Според повечето словашки концепции от по-ново време, съвместното съществуване на словаци и маджари започва с гостоприемното приемане на старите маджари в словашките селища и следователно словаците имат право на равен статут в общата си родина. Кулминацията на тези усилия е творбата на Юрай Папанек от края на 18 век „За кралството и кралете на словаците“, в която авторът рисува картината на славното минало на словаците. В неговите разбирания словаците са имали голямо и славно минало, което не се е различавало от другите съседни народи. Тяхната история е по-стара от историята на маджарите и достига своя връх по време на управлението на крал Светополк. Концепцията на Юрай Папанек за словашката история е последвана от множество словашки учени, които, позовавайки се на нея, изграждат, от една страна, специалното историческо съзнание на словаците, а от друга страна  тяхното историческо право на равен статут с другите народи в Унгария. Тя намира художествен израз в епосите на Ян Холи, които оказват силно влияние върху младото поколение на Людовит Щур през първата половина на 19 век.

Юрай Папанек (1738 - 1802) в своята работа от 1780 год. „Historia gentis Slavae – De regno regibusque Slavorum atque cum prisci civilis, et ecclesiastici“ представя непрекъснатата словашка история от 4-ти век пр.н.е. до царуването на Мария Тереза. На словаците присъжда велико моравската и кирило-методиевата традиция, територията на Словакия приема за родината на славяните , а словашкият език за „майка“ на всички славянски езици.

 Списък на словашките крале преди Христа:

1.         Moravinus

2.         Piramnis

3.         Arioniftus

4.         Cimerius

5.         Nafiva

6.         Ingevon

Списък на словашките крале след Христа:

1.         Marobudus – Budimír

2.         Gotvalda

3.         Vannius – Ваньово кралство

4.         Vangius – племенник на Vanniusa

5.         Cimber

6.         Thudrus – Turza, син на Vangiusa

7.         Verabertus

8.         Gunthericus

9.         Ardericus

10.       Ferimundus

11.       Ofinuchus

12.       Gabinus

13.       Percha

14.       Fridegildus

15.       Rofemundus

16.       Chunnimundus

17.       Marothus – Marovodus

18.       Babak

19.       Samo – крал на  Vinidi от 623 год.

20.       Marothus – първороден син на Само

21.       Svates – Svätoš, син на Marothus, внук на Само

22.       Samomirus

23.       Samoslaus

24.       Lechus

25.       Hormidorus

26.       Mogemirus I. – Mojmír I., златоморавски княз

27.       Brynno, feu Brennius, aliis Privina – Pribina, нитриански княз

28.       Mogemirus II. – Mojmír II.

29.       Radislaus, feu Rafticen – Rastislav

30.       Svatoplugus – Svätopluk

31.       Swatobogius – Svätoboh, Svätobož, Svätoboj, син на Светополк

Официалните събития в Кралство Унгария обаче поемат по различен път. В отговор на Йозефинските реформи, които въвеждат немския като вътрешен език на властите при изграждането на единството на империята и повишаването на ефективността на държавната администрация, унгарското средно благородство, застрашено за феодалните си права, се насочва към вълна от маджарски  шовинизъм.

 Цялата официална маджаризация, която започнала с промени в законите от унгарския парламент през 1791 г., изрично се разглежда като реакционна и контрапрогресивна, тъй като по самата си същност възпрепятствала всякакво демократизиране на условията в кралството. „Германизацията“ на Йозеф била свързана със силна държавна подкрепа за развитието на националното образование и културата на езиците на отделните националности. В известен смисъл първата кодификация на словашкият език от Антон Бернолак е пряко стимулирана от Йозефинските реформи и трябвало да служи на неговите цели. Напротив, маджаризацията осигурявала на унгарското благородство начин да запази незаслужените си феодални привилегии в новото време. Това е решаващата причина, поради която благородството от немаджарски произход толкова охотно и бързо се поддало на асимилация.

В  книгата на унгарския историк и писател Йозеф Демел  „Панславянството в дворците“ (2017 год.) , Демел заключава, че през 1840-те години словашкият език се говорил в пет окръга (Липтов, Орава, Тренчин, Туриец и Зволен). Мнозинството от благородниците били словаци и смятали този език за майчин език. Дори и при най-ниската оценка трябва да е имало хиляди благородници (най-високата теоретична оценка е до 20 000, т.е. почти 90% от местното благородство).

Това е една от причините Демел да пише с абсолютна сигурност за „словашкото благородство”, което говорило и маджарски, но този език бил чужд за него. До средата на 19-ти век, например, в Турчианската жупа е било обичайно да се говори на словашки в окръжните събрания и служби. Демел избрал окръг Турчиански като пример, в който можел да покаже сложните взаимоотношения между благородството и словашките националисти в решаващия, революционен  период от 1840-те до 1870-те години.

Главният исторически образ в книгата му е Йозеф Юст (1809-1875), глава на разклоненото аристократично семейство, което е управлявало окръга заедно с фамилията Ревей от векове. Юст помогнал за основаването на националната организация „Матица словенска“, наел Павел Мудронь (по-късно дългогодишен председател на Словашката национална партия) като възпитател на синовете си, познавал добре словашките националисти Хурбан и Штур и бил един от важните редактори на „Меморандума на словашкия народ“, приет в гр. Мартин през юни 1861 г.

От словашка гледна точка Юст, изглеждал като предател, защото по-късно се оттеглил от откритата си подкрепа на националистите и се оправдал с болест, когато трябвало да отиде в Будапеща да защитава Меморандума. Въпреки това Демел по увлекателен начин разкрива сложните маневри и противоречиви мотиви на Юст, който от една страна признава правото на словаците за  национална идентичност, но от друга страна не е искал да застраши политическото си бъдеще, което зависело от Будапеща.

Благородническите семейства след австро-унгарското споразумение от 1867 год. започнали често да заличават следите от словашките си корени, като маджаризирали фамилните си имена. Насаме обаче те продължавали да говорят на роден словашки. Има примери за помаджарчване и преди 19 век, което се дължало на преселване в нови територии, населени преобладаващо от маджарско население. Австро-унгария била втората по големина държава в Европа след Русия и третата по население след руската и германската империя. Преселването било нормално явление в резултат на придобиваните имения от аристокрацията, които кралят дарявал за извършени заслуги в името на короната. 

Романтичният словашки писател Ян Бото пише за граф Антон Радвански, че е един от най-големите мъчители на словашкия народ.

Благородникът Антон Радвански всъщност не криел опозицията си срещу словашкото национално движение. Той се борил с него на всички фронтове, тъй като имал възможност поради позицията, която заемал - окръжен управител на Зволен и главен надзорник на евангелската църква в Унгария.

Той наредил съдебното преследване на Ян Бото, обаче имал и друг аспект на личността.

„Нелепо е, че когато съм в Пеща сред маджарите, в мен винаги прониква словашкият дух и след това се проявява в стихове. Истината е , че  прочетох стиховете  на Само Халупка. Стиховете на  този превъзходен поет отново раздвижиха поетичната ми жилка, която от известно време не даваше признаци на живот“,

пише той на приятел.

Веднага след като се измъква от публичното пространство и се озова насаме, той съчинява стихове на родния си словашки език под псевдонима Антон Варшянски. Той дори се опитва да пише стиховете във формата,  която е популяризирана от революционния град Мартин през онези дни.

Антон Радвански - благородник от словашки произход, според историка Йозеф Демел е идеален пример за това как словашкоезичната привилегирована класа изчезвала от публичното пространство през втората половина на 19 век.

Въпреки че имената на аристократични фамилии, като Околисцантиовци, Сентивани, Юстиовци или Ревай не звучат на словашки, в действителност те са здраво свързани със словашката територия. Те не само, че живеели там от поколения, но дори говорели на словашки език.

Факт е, че принадлежността или по-точно прилагателното маджарски или словашки е било доста незначително преди няколко века. До 18 век въпросът за националността не е играел съществена роля.

Благородниците дотогава са се идентифицирали с термина „Natio Hungarica“ или „унгарски народ“. Това обаче било чисто класов принцип – те се самоопределяли, като членове на благородниците, които живеят в Унгария. Въпреки че можели да говорят немски, маджарски или словашки, те не се смятали  за маджари, немци или словаци, а за „унгарски благородници“, които заедно образували „Natio Hungarica“. Аристокрацията говорила на езика, който в дадената област е бил най-разпространен. Богатите семейства живеещи в словашките земи често говорели на словашки, маджарски и латински, а след 18 век на немски и френски, а най-богатите и на английски. Отношението на благородството към езика би могло да се установи  въз основа на личната кореспонденция или завещанието. Езикът, на който са написани тези документи е бил за тях любим или роден.

В рамките на цялото Унгарско кралство мнозинството от благородниците се присъединява към маджарското национално движение. Те смятали цялото население на страната за един народ, така че в Унгария признавали само „унгарска нация“, която обаче след втората половина на 19 в. се разбирала, езиково и културно вече като маджарска. Следователно, когато обкръжението на Щур говорело за словашката нация и поискало политическо самоуправление за нея, те това го сметнали за панславизъм. Те мислели, че ще се обърнат към руския цар и тяхната скрита политическа цел е да разбият Унгарското кралство и да отделят населените със славяни части под руска власт. По това време прибалтийските държави вече паднали в жертва на  узурпаторската политика на руските царе. 

Пример за гореспоменатата реакция на благородството е Антон Радвански, който смятал словашките националисти, за врагове и ги наричал унизително панслависти. Макар че в едно от стихотворенията той не отрича словашкия си произход:

„Дайте ми мир още веднъж. Не ми се карайте винаги! Не съм враг на словаците, така че дайте мир!

Преди революционната 1848 г. обаче ситуацията била напълно противоположна. Унгарското благородство и обкръжението на маджарския революционер Кошут са облагодетелствали маджарския език толкова много, че мотивирало част от останалото благородство да се обедини, както с Виена, така и със словашкия реформатор Щур.

Щур се противопоставял на това, маджарският език да остане единственият административен език, за цялото население, от което голяма част не го владеела. Кошут, от друга страна, бил твърд реформатор, застрашавал статуквото на благородството, което искало да спаси своите привилегии.

Той добавял, че това е до голяма степен „брак по сметка“. Кошут искал да обложи с данъци всички, включително благородниците. Благородниците се противопоставили и използвали лозунги като :

„да не сме магарета – няма да ни облагат с данъци“.

Тази тенденция продължила и през 50-те години на 19 век. Повечето благородници се обявили за словашкия си произход и си служели със словашки език. Те се опитали да извлекат политически капитал от факта, че говорели словашки, по-добре от маджарски.

Всичко се променило след австро-унгарското споразумение през 1867 г.

Да си словашки благородник вече не е носило никакви ползи. От тогава настъпва постоянно отстъпление. Това е основната причина, поради която нито един член на висшата аристокрацията не се е застъпил за словашкото национално движение в края на 19 век, защото би се отписал политически и ако отишъл в парламента с тази програма, не би имал никакъв шанс.

Започвайки с творчеството на П. Я Шафарик, но особено в произведенията на Щуровци, постепенно започва да се отразява промененото отношение на словаците към унгарското минало. Постоянно нарастващият натиск на маджарите и присвояването на унгарската история, все повече ориентирало словаците да си спомнят славното минало на словашкия народ през периода на Велика Моравия като Словашкото кралство. Особено в политизиращите творби се изтъква факторът за коренното население на словаците, тяхната културна зрялост и християнство, които по време на идването на старите маджари се поддават на грубата, варварска, некултурна и азиатска сила. Произведенията на тогавашните словашки автори директно изтъквали негативните качества на маджарските предци при окупацията на средния Дунав, което е характерно за нагласите през 18 век, дотогава в основата на трудовете на словашките учени са били думи като например гостоприемство, сътрудничество и общи ценности.

От така интерпретираната история произлиза и понятието национално възраждане, което се разбира, като пробуждане към нова слава, към продължение на славното минало от периода на Великоморавия. Целият този идеологически смисъл на борбата на тогавашната словашка интелигенция би могъл да бъде изразен и чрез вариация на известното изказване на Ф. Палацки във формата: „Ние бяхме тук преди маджарите, ще бъдем и след тях“.

Но дори и другата страна не останала без внимание към тези течения на мисълта в словашкото общество. Докато в продължение на векове ориентираните към Унгария хронисти и по-късните историци не поставяли под съмнение словаците като потомци на народа на Светополк и словаците като наследници на Великоморавия, през втората половина на 19 век маджарската историческа наука направила голям обрат. Маджарският историк и етнограф П. Хунфалви (роден като немец от Спиш под името Хундсдорфер) измисля нова концепция за окупацията на средния Дунав от старите маджари. Твърди се, че словаците нямат нищо общо със славяните, живеещи във Великоморавия. Твърди се, че старите маджари или са ги изтребили, или те са избягали от тях. Твърди се, че „Горна Унгария“ е била рядко населена от маджари в продължение на много векове и едва през 15 век там се преселват чехи (хусисти), влахи и поляци, а от тази смес се казва, че постепенно се появяват словаците. Това е ясен и недвусмислен отговор на словашката мечта за славно минало и също толкова славно бъдеще. И прозвучава фатално: словаците, нямали минало и следователно не можели да имат бъдеще.

Но не само маджарите възприели тази нова концепция за миналото на словаците. По подобни причини (за асимилиране на словаците) тя е възприета от много чешки изследователи. Речта на Хунфалви е свързана със статия на неизвестния дотогава лингвист чеха Й. Поливка, който през 1883 г. предлага да се промени терминът „старословенски“, използван от векове за обозначаване на великоморавските реалности, и предлага термина „старослов-и-енски“, или "старо славянски". Прозрачното му намерение е да откъсне Велика Моравия от словаците. което завладява много бързо чешката славистика и фактически това работи и днес. И въпреки че словашката археология и компетентната словашка историческа наука отдавна са доказали обратното, че заселването и етническата приемственост между населението на Великоморавия и днешните словаци никога не е било нарушено. Ежедневниците за формиране на общественото мнение и други подобни, непрекъснато манипулират словашкото национално минало, водени от най-шовинистичните чешки и унгарски концепции от периода, когато елитите на съседните народи се опитвали да изтрият словаците като независима нация от картата на Европа.

Първата Чехо-словашка република не била място, което би било подходящо за създаването на специално национално съзнание на словаците по отношение на Унгария. Напротив, тя е развила до съвършенство концепцията за хилядолетното потисничество. Донякъде било и естествено, защото чешкият елит по това време трябвало да прекъсне максимално връзките на словаците с предишната им история и да ги премести в позицията на по-млад, неразвит, разкъсан от маджарите и потиснат клон на обединената "чехословашка" нация. Все пак до известна степен това било необходимо и във връзка с демаджаризацията на съзнанието в част от словашкото общество. Тъй като потисникът трябвало да има ясно маджарско име, чешката историография в Словакия последователно въвела изписването на имената от унгарската история според маджарския правопис от първата половина на 19 век и отрекла предходната норма на словашките историци, според която историческите имена се писали според словашките ортографични принципи.

Постепенно обаче словашката историческа наука се еманципира в Първата република и успява (напр. Д. Рапант) да се противопостави на най-крещящите изявления на чешките професори, занимаващи се със словашка история. Тази първа генерация от професионални словашки историци развива напълно своите концепции през краткия период на съществуването на първата Словашка република. Историческата наука винаги има обществено-политическа роля. Не е било по-различно и през 1939 - 1945 г. Професионалните словашки историци също трябвало да отговорят на предизвикателствата във връзка с агресивната антисловашка политика на Унгария на Хорти. Следователно в този период се засилва отхвърлянето на унгарската история и се засилва акцентът върху най-старият етап от словашката история – Велика Моравия. Защитата на словашкия народ и територията, в която е живял, е съсредоточена в развитата традиция на Светополк; традицията, която е най-старата посочена от идеолозите на първата Словашка република (в сравнение с традицията на  Свети Стефан и на Свети Вацлав) и която трябвало да премахне претенциите на двете съседни нации за контрол над словашката територия. След 1945 г. много словашки историци от този период не заслужават етикета "националисти", техните произведения били остракизирани в Словакия. Дори някои следвоенни произведения, чиито евристики са били извършени по време на словашката държава, са премахнати като националистически (напр. отличната работа на Ян Станислав, „Словашкият Юг“).

Периодът след 1945 г., но особено след 1949 г., е много труден за словашкото историческо съзнание и като цяло за словашката историческа наука. Въпреки че концепцията за единна "чехословашка" нация била официално изоставена в политиката, в областта на надстройката, която включвала и историографията, чехословакизмът се проявил отново, който във връзка със сталинската идеология бил много по-брутален и нетолерантен, отколкото през годините на Първата република.

В борбата срещу „буржоазния национализъм“ повечето от придобитите знания на словашките историци от миналото били отречени, дори словашката история като отделен предмет била изхвърлена (само „чехословашката“ история била изследвана и изучавана). Първият словашки владетел Прибина се определял като колаборационист на немците, което по онова време означавало нещо като углавно престъпление, а Светополк е лишен от кралската си титла. Хилядолетното потисничество на словаците от маджарите става официален канон, а Велика Моравия се обявява за обща държава на чехите и словаците. В крайна сметка словаците никога не биха могли да имат независима държава. Само обща държава. Това трябвало да бъде тяхното минало, така че това щяло да бъде и единственото им бъдеще.

Десталинизацията и икономическият колапс в началото на 60-те години на миналия век извели на светло словашкия въпрос като неотложен социален проблем в обновената Чехо-Словашка република. Освен политическата си страна, този въпрос имал и историческо измерение. Словашките историци са в челните редици на борбата за решаване на словашкия въпрос и федерализирането на тогавашната обща държава с чехите. Въпреки че основната историко-правна легитимна база, върху която се основавало искането за федерализация е преоценката на историята на съпротивата и Словашкото национално въстание, дори най-старата словашка история не била пренебрегната. Словаците отново се обръщат към своето Великоморавско минало, към Светополковата и Кирило-методиевата традиция.

При дадените политически условия обаче било невъзможно да се върнат назад и да използват обозначението за населението на Великоморавия, като словаци, както било в словашката историография преди 1945 г. Затова възприели новата формулировка на чеха Поливка „старослов-и-енски“, вместо „старословенски“, а населението на Великоморавия нарекли „слов-и-ени“. Всички обаче вътрешно знаели и приемали, че това е само наименование за предците на словаците (не за чехите). Естествената причина била пресичане на стремежите им за по-голяма автономия в рамките на Чехо-словашката република и страховете от евентуално разкъсване на чешките земи и обединение с областта Моравия, която исторически винаги е клоняла повече  към Словакия, отколкото към Чехия.

През този период отношението на словашките историци към историята на Кралство Унгария като част от словашката история постепенно се променяло. Изворите показвали съвсем различна картина на словашката история през последните хиляда години. Това е  историята на една пълноценна и структурирана нация. Словашката историческа наука постепенно започнала да овладява историята на Унгария и словашката история все повече получава пълноценни контури във всичките си фази.

Това не е бил прост процес, защото се натъкнал на концепцията за „чехословашката“ история, която не се нуждаела от пълнокръвна картина на словашкото минало, а само от непропорционален акцент върху словашко-чешките отношения. 

    Унгарците и чехите не само, че си присвоили словашката историята, но също така са заразили своите народи с измислици, които пречат за пречистването на историческото минало на словаците.

 Научните данни очевидно нямат нужда много да се променят, просто целият материал трябва да се сортира чрез пропускане на пасажи, маркирани от Чешката политизирана наука и марксизма и ще се разкрие цялата истина. Само това е достатъчно за да излезе наяве словашката история. С публикуването на първите два тома на словашкия дипломат (Р. Марсин), първите два тома на словашкия регест (В. Седлак), Енциклопедията на Словакия (начело с Й. Владар) и първия голям синтез на словашката история (седемте тома от С. Камбел) те успели да защитят словашката история като самостоятелна единица от древни времена до наши дни. По инициатива на Я. Новак постепенно надделява връщането към писането на историческите имена според словашкия правопис. Тази нова употреба постоянно се прилага в шестте тома на словашкия биографичен речник.

    След демократичните промени се отхвърля марксистката идеология, с което се създават предпоставки за нов прочит на историческото минало и нормализиране на условията, в които е поставена да се развива словашката историческа наука, която успява да се утвърди като самостоятелна, национална научна дисциплина .