Словашката столица Братислава – столица на кралството и  короната през 1563 – 1830

 

Братислава: Историческата корона на словашката държавност

Текстът представя Братислава като исторически стълб на словашката държавност и ключов политически център в Централна Европа. Подчертава се приемствеността между раннославянската Великоморавия и по-късната роля на града като дългогодишна столица на Унгарското кралство. Описани са стратегическите причини за възхода на града под властта на Хабсбургите, превръщането му в престижно място за коронации и културния му разцвет по времето на Мария Терезия. Източниците изтъкват, че подкрепата на словашкия елит за Виена е вкоренена в признателността към династията за съхраняването на националния суверенитет. В заключение се подчертава богатият икономически и музикален живот на града, който го утвърждава като водещ европейски център.

Братислава е град с дълбока, многопластова и непрекъсната връзка със словашката държавност още от ранното средновековие: Първото известно писмено споменаване на града е през 907 г., събитието е пряко свързано с Великоморавия, в него се споменава династията на Моймировците, включително младият Моимир II , син на словашкия крал Светополк. Градът се превръща в граница, наследник и продължител на великоморавското пространство. Първото сигурно писмено споменаване на града е в Фулденските анали (Annales Fuldenses), под формата Brezalauspurc (или Braslavespurch).  Това не е случайно административно споменаване, а описание на голяма битка, която бележи края на Великоморавската държава и постепенното утвърждаване на унгарското присъствие в Среднодунавската низина. Братислава влиза в историята като ключов политически център в момент на държавен преход, макар да не се споменава директен сблъсък между великоморавските и унгарските войски. Според историрическите извори Битката при Братислава (907 г.) е  сблъсък между: баварските войски (подкрепящи остатъците от Великоморавия) и унгарските племена.

 

Това е документално засвидетелстван опит за възстановяване на великоморавската държавност — и той се случва именно при Братислава.

 

Съвременната словашка историография вижда в Братислава: южния бастион на Великоморавия,  културен и религиозен център,  място на ранно славянско християнство , град, който продължава славянската традиция в рамките на Унгарското кралство. В този смисъл Братислава представлява единствената голяма урбанизирана точка, която осигурява историческа приемственост между раннославянската държавност и по-късната словашка политическа традиция.

 

Братислава е най-старият непрекъснато споменаван политически център на словашките земи. Тя е един от основните градове на Великоморавската империя , заедно с близкия Девин. Тя е столицата на Унгарското кралство почти 300 години.  Тя е коронационен град 250 години. Тя е столица на Словакия днес. Словашката столица Братислава е била по-дълго столица на Унгарското кралство от Буда / Будапеща/. Няма друг град в региона с такава дълга, непрекъсната и многопластова политическа история.

 

Малко градове могат да се похвалят, че са били домакини на коронационни церемонии.Словашките земи са изпълнявали в продължение на векове ключови столични коронационни и административни функции. Словашката столица Братислава е имала тази привилегия в продължение на дълги 267 години, когато тук са се провеждали коронациите на унгарските крале. Тук са коронясани 10 крале, 1 кралица и 7 кралски съпруги, които са били и чешки крале, немски крале, а също така са се гордеели с императорската корона на Свещената Римска империя. По този начин те са обединявали почти цялото централноевропейско пространство и са участвали в определянето на хода на европейските и световните събития.

 

Как всъщност Братислава се е превърнала в коронационен град?

 

Да започнем с първото писмено споменаване на Виена, което  датира от 881 г., когато градът е описан като погранична крепост в Залцбургските анали. Това е само няколко десетилетия преди първото споменаване на Братислава през 907 г. в контекста на падането на Великоморавия. И двата града се появяват в изворите като стратегически точки на границата между германския и славянския свят. Тази паралелна ранна история обяснява защо през XVI век Братислава се превръща в естествен политически партньор на Виена и столица на Унгарското кралство.

 

Издигането на Братислава в столица на Унгарското кралство през 1536 г. традиционно се обяснява със стратегическите нужди на Хабсбургите: близостта до Виена, безопасността от османската заплаха и необходимостта от стабилен административен център в Горна Унгария. Тези фактори безспорно са ключови, но не изчерпват напълно политическата и символична логика на решението. В по-широк исторически контекст може да се проследи и друга линия – възстановяването на древната политическа роля на Братислава, чиято история започва далеч преди Новото време.

 

Братислава като политически център на Великоморавия

Първото сигурно писмено споменаване на града – под формата Brezalauspurc – датира от 907 г. и е свързано с битката при Братислава. Този сблъсък между баварските войски и унгарските племена бележи окончателния разпад на Великоморавската държава. Градът е бил ключова крепост на южната граница на Великоморавия и място, където се разиграва последният опит за възстановяване на моравската държавност.

 

След поражението част от моравската аристокрация, включително наследникът на Моимир II, се оттегля към баварските земи. Така Братислава се превръща в символ на прехода между великоморавската и унгарската епоха – град, в който завършва една държавност и започва друга.

 

Политическа и символична приемственост

Когато Фердинанд I Хабсбург избира Братислава за столица през 1536 г., той не само реагира на военната ситуация, но и стъпва върху дълбока историческа традиция. Градът е най-старият непрекъснато документиран политически център на словашките земи и един от малкото градове в региона, които присъстват едновременно в историята на Великоморавия, Унгария и модерна Словакия.

 

Хабсбургската политика често използва символични жестове за укрепване на легитимността. В този контекст издигането на Братислава може да се разглежда като късна историческа реабилитация – възстановяване на ролята на град, който някога е бил център на ранната славянска държавност, но е загубил значението си след поражението от 907 г.

 

Защо словаците подкрепят Виена през 1848 г.?. Историческата памет за Братислава като „реабилитиран“ център. Подкрепата на словашкия политически елит за Виена в революционните години на 1848 г. не е случайна, нито е само тактически избор срещу унгарския национализъм. Тя има дълбоки исторически корени, които могат да бъдат проследени до:

 

- ролята на Братислава във Великоморавия, 

- погрома от 907 г., 

- издигането ѝ от Фердинанд I като столица през 1536 г., 

- и дългия период, в който градът е политически и културен център на Горна Унгария.

 

Това създава традиция на лоялност към Виена, която е едновременно политическа и историческа. Хабсбургите са „възстановители“ на словашката политическа традиция. Когато Фердинанд I прави Братислава столица на Унгарското кралство, той:

- възстановява древната роля на града, 

- връща политическото значение на регион, свързан с Великоморавия, 

- превръща словашките земи в административно ядро на кралството.

 

Това не е забравено през следващите векове.

 

За словашкия елит Хабсбургите се възприемат като гаранти на регионалната автономия, а не като потисници.

 

Решението на Фердинанд I да направи Братислава столица на Унгарското кралство може да се тълкува не само като стратегически избор, но и като акт на историческа приемственост. Градът, който в ранното средновековие е бил сцена на последния опит за запазване на Великоморавия, получава нова политическа роля в Новото време. Така Братислава се превръща в символичен мост между великоморавската традиция, унгарската държавност и модерната словашка идентичност.

 

След нещастната битка при Мохач на 29 август 1526 г., когато унгарската армия претърпява съкрушително поражение от турците, в което загива крал Лудвиг II Ягелонски, тъй като не оставя потомци, избухва борба за кралската корона между най-богатия трансилвански благородник Ян Заполски, подкрепян от средното и нисше благородство (не е участвал в битката при Мохач), и Фердинанд I   Хабсбургски, подкрепян от магнатите и кралския двор. Ян Заполски надделява над опонента си и на 10 ноември 1526 г. на унгарския сеит в Белград (днес Секешфехервар, на немски Щулвайсенбург) е избран и коронясан за крал на Унгария на следващия ден, титлата му е потвърдена от османския бей. Фердинанд също не се колебае. Той не иска да се откаже от трона, който му принадлежи въз основа на договора с Ягелонците. Той свиква своите поддръжници на унгарския сеит в Братислава и на 17 декември 1526 г. сам е избран за крал там.

 

Така Унгария е управлявана от двойна монархия, а дългогодишната борба е прекратена едва с Великоварадинския мир (днес Орадия, Румъния), подписан през февруари 1538 г., с който и двамата се признават взаимно за унгарски крале и всеки запазва контрола над територията, която контролира.

 

Заполски управлява в Трансилвания и централна и североизточна Унгария, докато Фердинанд получава западната част на страната, т.е. почти цяла Словакия, Хърватия и част от Трансдунавие.

Братислава заема господстващо положение в частта на Унгария, принадлежаща на Фердинанд. Още от самото начало не случайно тя е на страната на Фердинанд, където Фердинанд е избран за крал, близо е до Виена, а кралица Мария, сестра на Фердинанд и съпруга на Лудвиг Ягелонския, я избира за седалище на кралския двор след смъртта на съпруга си, а по-късно и за седалище на кралския управител.

 

Подкрепата на словаците за Виена по време на революционните събития от 1848–1849 г. може да бъде разбрана и като продължение на дълбока историческа традиция. След като Фердинанд I издига Братислава в столица през 1536 г., градът възстановява ролята си на политически център, която е загубил след поражението от 907 г. и падането на Великоморавия. В този контекст Хабсбургите се възприемат като защитници на словашките земи и техните исторически права. Затова през 1848 г. словаците естествено застават на страната на Виена срещу унгарския национализъм, който се възприема като повторение на стария натиск от ранното Средновековие. Подкрепата за Виена е не само политически избор, но и акт на историческа памет и идентичност.

 

В традиционната историография Будапеща се възприема като естествения и почти непрекъснат център на унгарската държавност. В действителност политическата география на кралството е значително по-динамична.

 

След 1541 г., когато централните унгарски земи попадат под османска власт, Братислава (Прешпорок/Бреслав/ Брезалауспурц) се превръща в столица на кралството за почти три столетия. В съчетание с ранната роля на Нитра като княжеско и епископско седалище, това превръща словашките земи в  ключов политически център в значителна част от историята на Унгарското кралство. Докато Буда е периферна и нестабилна част от Османската империя , Братислава е стабилен и институционално укрепен център на кралството. Буда е имала само две коронации и то в късната модерност – през 1867 (Franc Josif I)и 1916 год. (Karol IV), когато Братислава вече не част от унгарската монархия . Традиционният коронационен град е бил Секешфехервар:

Унгарски - Szekesfehervar

Немски - Stuhlweisenburg

Словашки- Stolicny Belehrad

Латински – Alba Regia

Друго предимство на Братислава е историческата и връзка със словашката държавност. Не на последно място градът е защитен от Дунав и не е бил в непосредствена опасност от разширяването на Османската империя. През 1540 г. умира Ян Заполски, най-големият съперник на Фердинанд. Въз основа на Великоварадинския (Орадея, Румъния) мир, Фердинанд претендира да управлява цяла Унгария, което се превръща в претекст за по-нататъшно ескалиране на напрежението между Османската империя и Фердинанд.

Резултатът е окупацията на Централна Унгария, включително бившето кралско седалище Буда, от турците през 1541 г., а през 1543 г. турците окупират традиционния коронационен град на Унгария, столицата Белград (Секешфехервар , днес в Унгария) на 65 км южно от днешна Будапеща. При превземането градът е силно разрушен, включително катедралата и кралският дворец, а гробовете на кралете са ограбени. Голяма част от населението се изселва, построени са нови джамии и градът придобива мюсюлмански облик. По този начин Унгария е разделена на три части в продължение на векове. Централна Унгария става част от Османската империя като пашалък Буда. Трансилвания е независимо княжество, зависимо от Османската империя, и по волята на султана пада под властта на Ян Сигизмунд, син на Ян Заполски. Западна Унгария принадлежи на Фердинанд. Братислава се превръща в независима столица до 1783 г. и седалище на парламента до 1848 г.

В края на живота си Фердинанд се стреми да затвърди приемствеността на управлението на семейството си в Централна Европа и настоява за коронацията на сина си Максимилиан за крал на Унгария още приживе. Церемонията по коронацията се състоя на 8 септември 1563 г., на празника Рождество на Дева Мария, покровителката на Словакия и на Унгария, в Братислава в катедралата „Свети Мартин“. Фердинанд вече участвал в това великолепно тържество като император на Свещената Римска империя. Малко хора обаче знаят, че по този начин той всъщност полага основите на 267-годишна традиция на коронационни церемонии в Братислава, която продължава до 1830 г.

Периодът на най-голямо развитие на града е по време на управлението на Мария Терезия, когато Братислава се превръща в най-важния и най-голям град в цяла Словакия и дори в цялото Унгарско кралство. Замъкът се превръща в представителна кралска резиденция и център на социалния и политически живот. През 1775 г. Мария Терезия нарежда разрушаването на градските стени и порти и запълването на широк ров, който обгражда града. Това създава пространство за по-нататъшно строителство на дворци, а на мястото на рова е създадена крайбрежна алея, в края на която през 1776 г. е построен Градският театър. Построени са църковни сгради, замъкът е преустроен и разширен, създадени са нови улици, броят на жителите се утроява, тук се провеждат заседания на Съсловното събрание, а социалният и културен живот е оживен. Друго нововъведение в архитектурното развитие на града е изграждането на летни дворци с декоративни градини в покрайнините на града.

Царуването на Йосиф II означава упадък на славата за Братислава. Братислава престава да бъде столица на Унгарското кралство и на 13 май 1783 г. кралската корона, която дотогава се е пазила в Братиславския замък, също е отнесена във Виена, което предизвиква масово изселване на благородниците от града. Началото на 19 век е белязано от Наполеоновите войни. През 1805 г., след битката при Аустерлиц, в Огледалната зала на Двореца на примаса е сключен т. нар. Братиславски мир между Франция и Австрия, но той не трае дълго, тъй като през 1809 г. армията на Наполеон поврежда града с артилерийски обстрел от десния бряг на Дунав. През 1811 г. Братиславският замък изгаря поради небрежността на военния гарнизон, базиран в замъка.

През 18-ти век Братислава преживява бързо развитие в културния и музикалния живот, както и в науката и технологиите. В града има седемдесет гилдии, започват да се появяват първите фабрики, което прави Братислава най-икономически важния град в Унгария.   Трамвайната система на Братислава е една от най-старите в Европа, функционираща по-рано от например Виена или Будапеща. Значителен е и първият опит за полет с балон, който се е състоял през 1784 г. Първият запис за улично осветление в града датира от 1434 г., докато газовите лампи са въведени през 1856 г., редовна пощенска услуга работи от 1530 г., а пощенската станция е известна от 1400 г.
Музикалният живот е много развит, а обхватът на музикалните дейности е много голям. Моцарт изнася концерти тук на шестгодишна възраст, Хайдн е диригент на семейство Естерхази, Бетовен посещава града за първи път през 1796 г. и неговата Missa solemis е изпълнена в катедралата. Франц Лист идва в града на деветгодишна възраст, а меценатите на Братислава се събират, за да подкрепят обучението му. По-късно, заедно с Рубинщайн, той подготвя благотворителен концерт за изграждането на паметник на родения в Братислава композитор Й. Н. Хумел.

Свети Сворад и Свети Светополк, началото на бенедиктинската традиция в Словакия

 

Свети Сворад и Свети Светополк, началото на бенедиктинската традиция в Словакия

Как работи писането на история, как се създава историята и как всъщност се създава традиция, основана на проверими факти?

Това са така наречените facta vera, тоест проверимите факти, след тях са фиктивните факти, и накрая са тези, които създават това, което означава ментална фактография. Това е, в което вярваме и в което сме убедени. Традицията не възниква непременно върху проверими факти, а на трите нива.

Светата Църква успешно работи със създаването на подобни традиционни схеми.

Свети Сворад е по същество първият словашки светец, защото е обвързан с нитрианската традиция. Тя ни разказва, че станал отшелник в манастира Зобор и по много жесток начин, следвайки примера на Зосим, ​​източният отшелник отец, се покаял, като  вместо смокини е изял 40 ореха, по време на 40-дневния Велик пост. Седял на дънера си, където бил обграден от различни тръни, а на главата си имал корона с камъни, които, когато заспивал, го удряли по лицето. С една дума, това се нарича „техника на пробуждането“, това е техника, която е много близка до източното монашество и целта и е монахът-духовник да се доближи максимално до контакт с висшата сила. Това е, което знаем за него според традиционните учени, където разполагаме с неговият фактически запис, на който бихме могли по някакъв начин да се доверим. Това всъщност е животът на Свети Сворад и неговият ученик Свети Бенедикт, който от своя страна е свързан с град Тренчин и с най-старото поклонническо място в Словакия, със скалата край гр. Тренчин….., културната столица на Европа за 2026 година.

Как се създава традицията ?

Светецът е средство за комуникация, чрез което общуваме помежду си по хоризонтала, но и от долу на горе и от горе на долу - вертикално. Когато йезуитите през 17 век, следвайки примера на боландистите, започват да създават системата от регионални унгарски светци, т.е. система от символи, които е трябвало да интегрират в разбитата унгарска държава, те всъщност събират приблизително 91 фрагмента от архивни материали. И от тях след това избират 55 светци и светици, свързани с Унгарското кралство. Те търсили и разсъждавали, къде може са са местата, където се намират техните мощи. В Будапеща през 1937 год., скрипторът от редиците на унгарците, Имре Мадар, публикува критично издание на „Житието на Свети Сворад и Бенедикт“.  За него е използвал ръкописи,  като най-старият е от 14-ти век, който се е изгубил при неизяснени обстоятелства, но кодексът в библиотеката на Братиславският капитул е ключов.

Въз основа на сравнения на тези ръкописи, възникват няколко сериозни проблема, които трябва да посочим. Първият е, че Свети Сворад би трябвало да е дошъл в манастира „Свети Иполит“ по времето на най-християнския крал Стефан, т.е. около 1000 до 1038 година. Светията би трябвало да е дошъл от Полша, de tera polonienzium, но това, което е толкова важно, е, че самият текст ни е съобщен някъде в началото на 60-те години, защото има формулировка, че всичко се е случило, за да започне с най-християнският принц Гейза. Самата формулировка за най-християнският принц Гейза и най-християнският крал Стефан е в противоречие. За нормалните консуматори на история, не е съвсем така, трябва да се знае, че Вазул, дядото на Гейза е бил екзекутиран от Стефан, на когото „извадил очите и му налял олово в ушите, а след това го заключил в кулата, където умрял“.

И така, той е починал от последствията от тези наранявания. И от това става ясно, че внукът Гейза вероятно не е могъл да харесва особено Стефан.

Нитра е имала полудържавен статут, формално е принадлежала на Панонското кралство на Стефан, но благодарение на договора между Стефан и полския крал Болеслав Смели е била и част от Полша, защото гореспоменатият Вазул и неговият предшественик Ладислав Лиси също са били васали на Болеслав Смели.

Тук се открива мотивът на веригата, тук Сворад я е имал именно заради екстатичната техника, тъй като тази верига първоначално е била врязана в тялото му, но след това е била извадена и половината от нея е била в Петдесятната църква в днешният унгарски Печ, а другата половина е била в Нитра.

Най-благочестивият княз Гейза изпраща едната половина от тази верига на епископ Маоро в Петдесятната църква. Важна е информацията, че когато се изпраща половината от една верига през Средновековието, това не означава, че ви липсва половината от веригата, а „половината от страната“. Това всъщност е Трансдунавия и по същество е идеята за обединяване на Унгарското кралство, т.е. идеята за обединяване на Трансдунавия и Преддунавия.

Освен това, тук има мотив и това всъщност е най-съществената разлика между по-късните текстове и този, който имаме от Братиславския ръкопис, че този словашки Сворад е destir peregia, тоест, от кралско потекло и има кралски корени. И което е много интересно, някой е посочил, че през 15-ти, 16-ти, а след това и през 17-ти век вече пишат за него, че е ex rustici tate, тоест, че е от селски произход.

И както вече малко загатнахме, има го този брутален аскетизъм. И от целият този текст накрая, за нас възниква един голям въпрос, че нещо  липсва там, или има много неща, които  ни липсват. Ясно е каква е била историята до началото на X век преди този Сворад да ни се яви, защо обаче липсва причината, поради която той всъщност е решил да практикува, толкова радикално покаяние, по модела на източните отшелници.

Един от най-блестящите, удивителни аскети от края на 16 век е Йохан Саделер. Всъщност, в рамките на тези монашески модели на отшелници, той разработва първият архетип на този светец Сворад на хълма Зобор в Нитра.

Интересното е, че той седи на дънер, а в ръкописа е седнал на трон. Той седи на трон и на главата си има корона. Това подкрепя факта, че вероятно е бил от ранно кралско семейство, но някой наистина се е интересувал да го превърне в селянин по-късно.

И така, в годината на въплъщението Господне 894, първият чешки херцог Борживой е кръстен в светата католическа вяра. В същата година Светополк, крал на Моравия, както гласи народната поговорка, „изчезва сред войската си и никой повече не го вижда“. Легендата продължава : „Но в действителност той се замисля за себе си, когато осъзнава, че несправедливо го е призовал на оръжие срещу неговият господар, император и кръстник Арнулф, не помнейки него, т.е. благодеянията на Арнулф, и този Светополк, завладява не само Бохемия, но и другите страни до река Одер и оттам до Унгария, чак до река Хрон. Движен от съжаление, без никой да го забележи, той се качва на коня си и преминава през лагера му, след което отива на място, разположено на склона на планината Зобор, където преди това в голяма и непристъпна гора са стояли трима отшелници, с неговата, подкрепа и помощ. Когато пристигнал там, на скрито място, в тази гора, той убил коня си и заровил меча си в земята. И когато на следващия ден се зазорило, той дошъл при отшелниците и те, не знаейки кой може да е, го обръснали и го облекли в отшелническа роба. Докато бил жив, той останал неразпознат от никого, само когато знаел, че е на път да умре, се оставил да бъде разпознат от отшелниците и веднага умрял. Кралството му било управлявано от сина му за кратко време, но не толкова щастливо, а след това било разрушено от унгарците, тоест племенните съюзи на Старите унгарци, от германците, баварците и от поляците по враждебен начин.“

Този текст е много токсичен или замърсен. За някои думата „замърсяване“ означава, че там има нещо нередно, но в него са свързани много други текстове.

Това ни запазва народната традиция, която се нарича легенда: Sicut vulgo di citur, т.е., тя се говори от хората. След това има официалната записана нитрианско-бенедиктинска легенда за SEDRE VERA за Светополк. А след това има и чешки актуализации.

Чешката актуализация всъщност започва с първото изречение. В годината на въплъщението Господне 894, Борживой е кръстен. Кога е кръстен Борживой? Когато Светополк изчезва посред войската. Според историческите извори Боржишой е покръстен от епископа на Моравия Методий , след аудиенция при крал Светополк по време на най-голямото териториално разширение на Великоморавия. Светополк е смятал Борживой за свой васал  . През 883 г. поради наложените данъци , избухва бунт на чехите срещу Великоморавия, който е потушен и по-късно през 894 год. в знак на помирение Методий кръщава първият чешки княз, чиято титла е призната от Светополк. Благодарение на подкрепата на великоморавските князе Пшемисловците се издигат, като един от най-могъщите родове в страната.

Когато четете великото унгарско летописно съчинение, ще прочетете там, че след като Светополк е измамен с „този бял кон“ и губи битката срещу Старият унгарски племенен съюз, той всъщност се „удавя в Дунав“. И тогава Арпад превзема Панония. Такава е разликата между чешкият разказ и разказа, който е запазен в унгарската летописна традиция.

И двата династични рода всъщност са дефинирани от Светополк, но отрицателно. В южнославянският и руският наративен кръг се открива положителният образ на Светополк, но в чешкия и унгарския, той загива сред войската си в хаотичната стихия сред безбройната нитрианска войска. А в съчинението на унгарският летописец, той всъщност се разтваря във водата на река Дунав.

Тук ясно е изграден моралният пример на Пршемисловци, който Козма всъщност дава на Пршемисловци и това е  посочено ясно. „Ако сте неверен на вашият началник, който е императорът, тогава ще ви сполети съдбата на Светополк.“ Това означава, че чешките князе трябва да бъдат лоялни към империята, а ако не са лоялни, тогава ги очаква съдбата на империята на Светополк, тоест Бохемия ще се разпадне и ще свърши много зле. Това е вложено там от Козма, но каква е бенедиктинската традиция на Нитрианските бенедиктинци? Тя е свързана със същото място, т.е. с Нитрианският манастир Зобор. Тук знаем, че определен монарх отива в манастира в края на живота си. Това е класическа метаноя, която познаваме от архетипа на някой по-малък от Буда, тоест Пробудения, който е и син на царя, а след това става духовен човек. В историята на литературата и в историята на религията има много такива метанои.

Интересни са и други факти, които могат да се прочетат от този текст, а именно, кой знае къде е тялото на Светополк. Ами този, който се е оставил да бъде разпознат преди смъртта си, т.е. бенедиктинците от Нитра. А какво още знаят бенедиктинците от Нитра? Също така къде се намира  мечът на Светополк, който е бил заровен.

Защо този меч е бил важен?

Според унгарската летописна композиция от 14 век, преди Стефан да тръгне на битка срещу Копан отвъд Дунава, той всъщност се препасва от двамата словашки херцози, Хонт и Познан, но с какъв меч се препасва? И какво означава препасване с меч? Хонт и Познан са най-известните велможи , чиите корени датират от началото на великоморавското  кралство.

Във всеки случай, тук възниква много интересна ситуация. Козма пише това в началото на 12 век, но спира в Нитра, когато е ръкоположен за княз в Естергом на път за Прага.

Това се случва в края на 11 век, по времето, когато Алмош управлява там. Как е могъл унгарският владетел да се прекланя на Светополк? Арпадите от Нитра са  покровителствали манастира Зобор и поради това не е толкова абсурдно, когато осъзнаете, че съпругата на Алмош, Предслава, е дъщеря на Светополк II.

За какво им е нужен Светополк на Арпадите?

Илюстрованата хроника от 14 век, всъщност е комикс.

В нея виждаме основно 3-4 основни сцени, едната от които е пристигащият староунгарски племенен съюз със седемте вождове, водени от Арпад на бял кон в дясно.

След това на сцената отляво, е Светополк с меч от дясната страна. Тук той държи скиптър в ръка, целият е в червено, няма нужда да обясняваме на византолозите, какво означава да си целият в червено, включително червени обувки, т.е., роден в пурпур и на главата си със странна червена шапка, която не е нито корона, нито херцогска шапка от този стил. Това очевидно е някакъв вид митра. Митрата обикновено се счита за покривало за глава на православни или епископи, но такива различни видове покривала за глава са били носени и от владетели. Сцената всъщност отразява по-късната легенда за това, как Светополк е разменил за бял кон със златна юзда и златно седло земята, където се заселили предците на днешните унгарци.

С този пример се онагледява вариацията на легендата за Светополк. Тези легенди не са толкова прости, колкото тези за Свети-Венцислав, култът към Свети Вацлав е бил семеен, след това се превръща в пражки култ, чешки, регионален и национален култ, но това със Светополк е малко по-сложно, защото тук имаме богато разнообразие от различни елементи на различни места.

В чешкият вариант от 14 век, приблизително от същия период, навлизаме в  рицарско време, когато работим с Хрониката на Козма и с легендата за това как царят е станал монах. Но този монах, цар с корона в ниско расо, се завръща отново в света в чешкия вариант на Далимил (най-старата чешка римувана хроника). И дори успява да си върне жената в дуел, която губи благодарение на факта, че като истински рицар е живял рицарски, а не религиозен живот. А после в следващата сцена с един удар разчупва оковите на две части и така си връща кралството, което след това загубва в битката със староунгарския племенен съюз, важното е, че изведнъж имаме и нещо ново, което е добавено.

Средновековието и модерната епоха, работи исторически по такъв начин, че винаги добавя нещо, вместо да изтрива нещо. Това е пример за това, как се работи с една легенда. Имаме монах, каещ се, който е свързван с Нитра.

И тогава идва следващата фаза, която всъщност е делото на кардинал Еней Силвио Пиколомини, по-късно папа Пий II, който в своята „Чешка хроника“ в глава 13 всъщност ни поднася друго интересно продължение, друга версия на същата легенда:

„По това време моравците са управлявани от Светополк, той го нарича Святокопий, реформатор и поклонник на християнската религия и достоен да оставим спомен за него на тези, които са го последвали. Моравия лежи отвъд Дунава. Тук е имало кралство в продължение на много години. Унгарците, чехите, руснаците и поляците са се подчинявали на моравския владетел, а самият владетел - на Римската империя. Така на четвъртата империя, на която се подчиняваме днес, обаче Светополк отказва да плаща данък на императора Арнулф. Поради това се случва преврат и когато кралят забелязва, че народът му пада, той тайно изчезва от битката. Бягайки, той търси спасението си, за да остане неразпознат, преоблича дрехите си, стига до планина, наречена Зобор, /Самбрус/, хвърля оръжията си и пуска конете си, тръгва пеша и този беден пустинник започва да живее с плодовете на дърветата и корените на билките, докато не срещне трима отшелници, които обитават пещерата. Той се присъединява към тях и остава неразпознат там до края на живота си. Търпелив и със спокоен ум той понася различни страдания. Но когато краят му наближава, той повиква отшелника и му казва: „Ти още не знаеш кой съм аз.“ Аз съм моравският крал, победен в двореца си, избягах при вас, преживях кралски и личен живот и умирам. Никое кралско щастие не може да се сравни със спокойствието на отшелник. Спокойният сън тук прави корените, билките и водата сладки, но там тревогите и опасността правят всяка храна и напитка горчиви. Това, което животът ми е дал, го прекарах щастливо с вас. Това, което преживях като крал, всъщност беше повече смърт, отколкото живот. Когато душата ми напусне тялото ми, погребете ме тук и след това идете в Моравия и кажете на сина ми ако още е жив. И като каза това, той умря. Този, който беше посветен от отшелника чрез неговите наследници за съдбата на баща си, за която му беше казано. Той изрови тялото му от земята, пренесе го във Велехрад и го положи в гроба на своите предци. Синът на Светополк, макар и възпитан в християнски светини, по-малко му подхождал стила на божествените князе. Скоро след оттеглянето си кралят починал и Моравската империя била завладяна отчасти от германци, отчасти от чехи и отчасти от поляци...“

Трите точки означават, че нещо е пропуснато там.

Ще стигнем до това, което е пропуснато там. Същественото нещо, което се намира тук, е invencio, т.е. той е намерил гроба, elevation, той е повдигнал гроба на Светополк, translación, той го е пренесъл във Велхрад и deposition, той го е поставил обратно в гроба. Всичко това не е нищо повече от недвусмислени знаци за святост, недвусмислени знаци за култ към светия крал, rex monachus, penitens, rex sanctus, тоест кралят става светец.

И отново трябва да се отбележи, че това е написано от авторитет  Енеа Силвий Пиколомини, който всъщност е станал папа. Така че, ние вече имаме нов светец. Така от моравската Нитра, един чешки светец, не на последно място славянски, по някакъв начин ще бъде приет от Карл IV. Прибик, Пулкава, Далимиел и други ще измислят теория за прехвърлянето на Държавата, за прехвърлянето на Кралството от Моравия и короната на Светополк, към Чешкото кралство.

И така, изведнъж имаме Карл IV и Карл V, които донякъде имитират Светополк, така че донякъде е изненадващо, че би имало такова желание да се изобрази по някакъв начин легендата за Еней от Силвио Пиколомини. И тук се връщаме към нашите отшелници,  които всъщност са включени в изданието на Саделер, според предложението на Мартин Девос.

 

Вижда се много ясно, че това е легендата от Нитра за Светополк, който е облечен като монах, отшелник по време на Великите пости, виждат се ябълки, моркови. И това, което е важно, атрибутите на неговата власт са оставени настрана. Художникът все пак е оставил конят жив. Така, че ето го меча, седлото, шлема, щита,  короната и т.н. И разбира се, отшелниците. Той не е бил единственият от тези отшелници, имало е около 40 отшелници, върху които Саделер всъщност е работил като папа Климент VI, които са станали ужасно модерни. Това е средновековна модна вълна, която е започната от Карл V, който също отишъл в манастир. Така че това, което всъщност се случва е, че Светополк не е първият и последният, който е последвал този начин на живот.

От армията на Франкската империя, крал Светополк сваля бронята си, на билото на планината Зобор. Най-накрая той намира своята обител при отшелниците в радост, че с Бог е заменил своето кралство. А до него е животът на Карл V, където се отбелязва повторението на това дело. Подобно изображение откриваме при  свещеника Жан Леклерек...

Така че всъщност короната, която Карл IV е носил, поне според собственото му въображение и въображението на неговите идеолози, всъщност е била короната на Светополк. И за да стане още по-интересно, тази история е била възприета и от следващият император по ред, Карл V. И две години преди смъртта си той напуска този светски свят и следвайки примера на Светополк, който е многократно споменаван в по-късните му отношения с него, влиза в манастир.

Легендата е жива и се повтаря навсякъде в кралските дворове из Европа, виждаме, че не е дала мира на хората и те са направили трета версия, с модификация на ореола на главата. Херцогът на Бавария, Вилхелм V. Благочестиви, не е могъл да устои, той също е направил свой собствен Светополк в двореца си.

Решението на Вилхелм да се оттегли от светския живот като владетел поддържа жива легендата за благочестивия Светополк. Тази миниатюра по-долу изобразява отново големият поврат в живота на моравския княз Светополк I (Suatocopius, 840-894), както е разказано в легендата: След поражението му в битката от император Арнулф, той възлага надеждите си единствено на отвъдния живот. Той е насърчен от отшелниците, към които се присъединява сваленият владетел.

 

И тези, принцове, висши владетели на Европа, които остават верни на католическата вяра, когато самите те вече не посещават манастири, всъщност уреждат и построяват пещери в градините си, където имат свой собствен отшелник, докато се забавляват, молят и т.н. Така че да имаш отшелник в пещерата си някак си е било важно. Отиваш в градината и виждаш, че там имаш своето джудже, и това не е нищо друго освен твоя отшелник, който е брадат, в началото е бил жив човек, но днес просто е станал такъв инфантилен, миниатюрен, просто статуя. Това се нарича инфантилизация на мита.

Инфантилизацията на мита е много често срещан начин, по който голямата култура, великото нещо преминава в ежедневната култура.

Така че днес, когато имаме своето джудже, имаме своят Светополк, който наистина върши много полезна работа за теб.  Като се има предвид, че Карл, като император, е бил владетел на империя, над която слънцето никога не е залязвало, е било логично тези формули, образци на книги всъщност да са стигнали до Новия свят. Виждаме го при Диего Киспе, Тито, в края на 17 век, който е местен испански художник и е нарисувал на фреска в местен, доминикански манастир, Светокупиас, Свети Купиос. Така че Светополк,  го има и в тези несвързани държави в Южна Америка, в днешно Перу. И там има още Светополк. Унгарските хронисти са били наясно, че значението на Светополк е наистина много силно.

Особено когато осъзнават, че култа работи в Бохемия, на Балканите, в Полша и в Русия, но се опитват да го поставят в различен контекст. Имат две възможности за  да извадят силната енергия от честотата на вълната. Едната от тях е: заместването, когато старото всъщност получава ново име. В конкретният случай, през 14-ти век възниква легендата за Свети Соломон, т.е. един от Арпадите, който е крал, но губи от гореспоменатия Гейза, вътрешната война в битката си при Мадарот на 14 март 1074 г. И тогава, след различни перипетии някъде в Птуй, в Хърватия, където се изгубва, напуска армията си, влиза в гората и там става монах. Така изведнъж се получава перфектния модел на заместване. Друг начин да се прекрати тази традиция, това е damnácio memoria, осъждане на забрава. Осъждането на забрава, това е една от най-трудните технологии, понякога успява, но рядко защото никога не можеш да изтриеш името на 100%. И виждаме, че в унгарската традиция, например, анонимният нотариус П. също се е насочвал към това, когато е написал „Gesta Hungarorum“. Това е пример за нелинейно създаване на традиция, от друга страна при Свети Вацлав традицията върви линейно. Светополк се развива вариантно, на различни места, в различни форми.

Един от култовите центрове на Светополк е Константинопол.

Когато Константин Порфирогенот /Пурпурнороден/ адаптира старата езопова басня за трите пръта към примера на Светополк и синовете му, не просто прави нова адаптация. Той осъзнава, че Светополк е сериозен играч, който трябва да бъде споменат, в Константинопол в дворът на византийския император. Второто нещо, което ще ви изненада е,  че на гробницата на Карл Велики всъщност има такъв релеф отпред, на който е император Август Романорум Хенрих III., след това е Rex Romanorum Sventy Baldus и след това е Augustus Romanorum Henrich V. Така че между Хенрих III. И Хенри V,  вместо Хенрих IV. Проклетият, неизвестният автор,  по времето на  Римският император Фридрих II., известен иначе като Фридрих I Барбароса, поставя името на Светополк (Zwentibold) там.

Въпросът е защо им е нужно в империята , вместо Хенри IV да има  Светополк ?

Кралят на Лотарингия Цвентиболд (Zwentibold) е кръстен на великия моравски владетел Светополк I. Светополк е бил негов кръстник, а името „Цвентиболд“ е франкската (германска) транскрипция на словашкото „Светополк“. Тази връзка е била част от дипломатическите усилия на бащата на Цвентиболд, Арнулф Каринтийски, да скрепи съюза си с Великоморавия. Интересна е една силна историческа хипотеза, че именно чрез Цвентиболд византийският двоен кръст, донесен във Великоморавия от Кирил и Методий, е пренесен на запад. Според тази теория символът става емблема на Лотарингия (по-късно известен като Лотарингски кръст), именно защото Цвентиболд го е приел като личен или държавен символ от своя кръстник Светополк. Именно поради тази причина фигурата на Цвентиболд върху ковчега на Карл Велики в Аахен е толкова интересна – тя е символ на преплитането на каролингската, лотарингската и славянската история.

Това, което може да ни изненада най-много е носителят на паметта и най-големият ѝ разпространител по същество - самият Рим. През 880 г. Светополк получава привилегия, която никой в ​​Европа не е получавал преди това. И това е привилегия, защото той става не само духовен син, но и единствен папски син и той лично и неговият народ стават васали на Свети Петър. Това, което след това ще бъде повторено от друг папа, Йоан VIII, 880 г. е писмото industrie tue и през 885 г. Стефан V  ще го повтори, почти дословно. Така че покровителството на Свети Петър е очевидно.

Много интересно и аналогично е, че Алфред V, по същото време, през 883 г., получава подобна привилегия, но от папа Марин III. Това означава, че се движим в интересна политико-църковна констелация, а тя е, че короната е от папата, а не от императора, както е в случая с Чешката корона при Хенри IV и Бреслав II. Според преданието Стефан получава короната от папата, както и Болеслав, Ярополк II. Изяславович, брат на Святополк Изяславович, Мендоса Литовски, Даниил Галицки, сръбският владетел. Всички са коронясани от папата. Рим търси Светополк, защото Светополк е архетипът, който всъщност обхваща първия момент на създаване на такова пространство, което не е нито византийско, нито императорско. Това е пространство по средата. Търсенето на Светополк от Рим продължава и продължава и ни се явява най-силно и най-интензивно в династията на Воиславичите на Балканите. Този Михаил Изяславович става едновременно друг REX SCLAVOR. И тогава, ако отидем по-напред в Средновековието, винаги стигаме до факта, че традицията по някакъв начин е преформатирана и актуализирана. Така че, след като Реформацията обявява светците за безсмислици на Католическата църква, Католическата църква реагира, като прави списъци със светци и е решено, че тези, които са определени като светци преди Тридентския събор, автоматично стават светци. А тези, които е трябвало да бъдат след това, трябва да преминат  през процес на канонизация. Виждаме, че Габриел Буцелин по същество ще създаде нова легенда за Светополк. Така че елементите, за които вече знаем, се повтарят и тук. Светополк съблича дрехите си, отива в манастира и там живее този скромен живот, а след това около 900 г. умира за да получим Светополк Светеца.

През периода около 1655 г. Светополк става и обект на сложни театрални пиеси, йезуитите се занимават с това и за тях всъщност в Регенсбург, благородниците, започват да играят представления с ролята на Свети Светополк, монаха и каещия се, и светеца във Вишлице и в Краков.

И след този подход ще дойдат други йезуити, като  Самуел Тимон, който е работил  в Кошице, където през 1733 г. публикува „Imago Antique Hungarie“. Тук той адаптира за нас друга история за Светополк, която съдържа всички тези елементи и мотиви, които познаваме от предишните истории.

„Духът отдаде дължимото на природата през 925 г. Тогава неговите спътници разкриха името, произхода и достойнството му. Голям брой хора се събраха около безжизненото му тяло. Те отдадоха почит не на княза, а на Божият слуга. Беше му отдадена честта да бъде погребан в църквата „Свети Емерам“. Паметта му се отбелязва с менологията на Ордена на Свети Бенедикт на 5 март, с тези думи: „infinibus Ungarie, deposicio sancti Svatokopy Regis Moravie“.

Мястото, където е живял, веднага се превръща в място за неговото поклонение и често е посещавано от хора, отдадени на медитация. Тук имаме имприматура, дадена от йезуитите, от неговите началници, за да може Светополк не само да умре някъде на полето, но и да се покаже, че мощите му се намират в замъка Нитра и че са обект на култ.

 

 

Нитра е в средата на империята.

В атлас от 1741 г., от който е учил Людовит XIII, се вижда разположението на  Моравия Магна, която обхваща основно територията на днешна Бохемия, малко Австрия, днешна Унгария, цяла Словакия, Подкарпатска Рус и голяма част от Румъния. Разширената Моравия се е разпростирала към Полша, Магна отива към Рус, т.е. днешна Украйна, а Нитра е по средата на империята.

Нищо чудно, че след разпадането на Великоморавия и загубата на огромни територии, сегашната словашка столица Братислава се оказва в края на държавата, тя е единствената европейска столица, която граничи едновременно с две държави – Австрия и Унгария.

 

Свети Сворад и бягството му от сянката на Свети Стефан

 

Свети Сворад и бягството му от сянката на Свети Стефан

Словашкият народ започва да почита Сворад и Бенедикт като светци веднага след смъртта им. Също така въз основа на канонизационното свидетелство, изготвено от епископ Маврo, нитрианският херцог Гейза прави първите стъпки към тяхната канонизация през 1064 г. Култът обаче е официално потвърден едва през 1083 г. от папа Григорий VII. Това се случва благодарение на унгарския крал Ладислав I. /също светец/

Най-често срещаното изображение на Свети Ладислав в словашките църкви са монументални фрески, изобразяващи, как Ладислав спасява отвлечено момиче и след това се бори с похитителя му, кумански воин. Светиятa е изобразен, като защитник на родината, борещ се срещу злото, въплътено в езически нашественик.

Полският летописец Гал Анонимус пише следното няколко години след смъртта му, в началото на XII век: „Ладислав беше поляк по поведение и живот.“  Този крал е роден и прекарва първите си години от живота си в Полша. Нещо повече, името му е дадено в съвременните и по-късни писмени източници като „Ладислав“, базирано на славянската форма на името. Едва в хроники от XIV век срещаме формата „Ладисла“ или „Ласла“, която може би е по-близка до унгарското „Ласло“. Тази форма на името обаче се среща в хроники, написани на немски език. Националността му, според съвременният езиков речник, със сигурност е била отчетливо славянска, което не изключва да е била и унгарска. Славянският елемент на Ладислав се доказва от детството му, прекарано в Полша, по-късната му работа в Нитра, т.е. на територията на днешна Словакия, и не на последно място от славянското му име „Ладислав“. Едва ли бихте дали на сина си име, което самият вие не можете да произнесете, и вероятно не е било по-различно и с Бела, бащата на Ладислав. Славянският елемент просто винаги е присъствал в рода Арпад.

Отшелниците от Зобор и Скалка, Свети Сворад и свети Бенедикт са погребани в Нитра в църквата „Свети Емерам“ в замъка Нитра. Останките им са извадени от гробовете им по време на канонизацията на 16 и 17 юли 1083 г. и са поставени на олтара, като по този начин им е отдадена тържествена почит, като на светци. Те са най-старите светци в Словакия.

„Легендата за светците Сворад и Бенедикт“ е написана от абат Мавро след срещата му с херцог Гейза през 1064 г., със сигурност с цел да постигне канонизацията на зоборските монаси. Най-старото запазено копие на „ Легендата за светците Сворад и Бенедикт“ на Мавро датира от 14 век и се съхранява в Регионалната библиотека „Сечени“ в Будапеща. Мавро пише за Бенедикт:

 

„И когато, следвайки примера на учителя, той живял аскетично три години, разбойници го нападнали и, надявайки се, че има много пари, го довели до брега на река Вах, убили го и го хвърлили във водата там. Когато обаче дълго търсили тялото му и не могли да го намерят, и цяла година виждали орел, който кацал на брега на река Вах, сякаш наблюдавал нещо, научили от него за тялото, заповядали на един от тях да се гмурне във водата и така го намерили непокътнат, сякаш наскоро починал.“

Легендата на Мавро се среща в латинския оригинал в  Acta Sanctorum (Деяния на светиите) под датата 16 юли. Следователно, този ден е денят на канонизацията на Свети Андрей-Сворад и Свети Бенедикт. Мавро е написал „Деяния на светиите...“ като канонизационна легенда. Легендите имат задачата да възпяват светиите, техния живот, дела, чудеса. Чудесата са съществена част от светостта. От легендата на Мавро научаваме за чудото във връзка с Нитра:

„В град Нитра един осъден престъпник бил обесен. След това, по Божията милост, той бил освободен и отишъл при игумен Филип и разказал, как е бил освободен чрез заслугите на блажения човек Андрей. Той казал, че когато бил осъден, винаги призовавал името му. И когато го вдигнали на бесилката, блаженият човек Андрей веднага го подкрепил с ръце. Когато обаче всички там го помислили за мъртъв и се върнали у дома, той го развързал със собствената си ръка и го освободил.“

Гробниците на светците вече не съществуват, останките им се съхраняват в няколко реликвария, не само в Нитра, но и в Рим, Будапеща и в полския Тропие над Дунайцом, където според преданието Сворад е започнал своето отшелничество. Най-голямата част от останките се намират в реликвария на Палфи от 1674 г., поставен в ниша на романската църква в замъка Нитра. Най-странната реликва, метална верига, вградена в тялото на Андрей-Сворад, обаче липсва.

Според легендата на Мавро, абатът разделил веригата и оставил едната част в манастира, а другата дал на Гейза, князът на Нитра, по-късно крал на Унгария. Не знаем какво се е случило с парчетата от веригата. Тежки колани са били носени и от византийски и палестински отшелници, но Сворад ги превъзхождал всички със своята верига.

Общият празник на Свети Сворад и Свети Бенедикт е на 17 юли. И двамата светци са покровители на Нитрианската епископия, а Свети Сворад е покровител и на град Нитра от 1739 г., когато чрез неговото застъпничество е предотвратена бушуваща чума в Нитра.

Карол Фреш: Скалка (1925). Снимка: webumenia.sk

В след-римския период, който може грубо да се определи като VI до XI век, центробежните и гравитационните сили непрекъснато действат една срещу друга в целия стар континент. Само животворните сили, отнасящи се до стария блясък на Римската империя, са били в състояние да ги овладеят, и дори тогава само до известна степен и за определено време. В рамките на европейския Запад такива сили са били Римското папство и след 800 г. възродената Латинска империя.    

Първата се е осланяла на универсалното наследство на християнството. Втората е успявала да наложи своята глобалистка програма чрез сила и старо-нови теории за директно наследяване на властта на новите императори от Бога. Съгласуваност между папството и империята рядко е съществувала на практика.  

В тази конфигурация на светска и духовна власт постепенно се оформят ранните средновековни европейски монархии на изток от река Елба. В тях, в по-голямата си част, преобладава Римският вектор.

По същество всички те са били хетерогенни общества. Това е било вярно в национален (племенен), религиозен, езиков, културен, икономически и дори правен смисъл. Въпреки че може да се изненада някой, може да се приложи и към Великоморавия, която например австрийският професор Хервиг Волфрам нарича „конгломерат от княжества“.

Подобно е било и в началото на кралството, което днес познаваме като Унгария, въпреки че през първите сто години от съществуването си то е използвало термина Панония, за да се обозначава. Центробежните и едновременно с това притегателните сили на кралството тук са били представени от две основни линии на Арпадите – преддунавската и отвъддунавската, като и двете страни са могли да разчитат на лоялна част от Църквата в борбата си за хегемония в кралството, при необходимост.

Династичните светци в ранните монархии на Европа са имали интегративна роля. Единствената идеологическа сила, способна да се интегрира е била  християнството. Неговите носители обаче са изправени пред задачата да генерират механизми срещу разминаващите се сили, които да осигурят вътрешна стабилизация на новите политически образувания.

Магическата сила на харизматичният владетел или на династията, произлизаща от свръхестественото събитие, вече не е била достатъчна за тази задача. Необходимо е било да се намерят други, по-мощни връзки, осигуряващи вътрешното единство на новите общности. Както чешкият историк Франтишек Граус някога е доказал по примера на обществата на Меровингите (Свети Мартин, Свети Радегунд) и Пржемисловците (Свети Вацлав), един от най-ефективните инструменти за създаването на единна и вътрешно съгласувана културна идентичност, в иначе хетерогенна общност, е бил култът към династичните светци.

Повече от силата на оръжията, европейските херцогства, княжества и кралства са били стабилизирани и интегрирани от силата на светостта на най-красивите разклонения на собствените им управляващи семейства.

Вярно е, че не всеки династичен светец е имал толкова праволинейна „кариера“ като Свети Вацлав, който от семейният светец на пражките Пржемисловци се превръща в светец на чехите, по-късно в чешки регионален светец и накрая в национален светец на Чехия

Приложението на идеята за обединителната роля на фигурата на династичният светец в по-широките европейски условия  е разгледано от Габор Кланичай в края на миналия век. В своите сравнителни трудове той обръща внимание по-специално на значението и функцията на култа към светите унгарски крале Стефан и Ладислав, принц Имрих или светите арпадски принцеси (света Елизабет или Маргарита Унгарска, или дори света Кунигунда).

Това, което липсва в трудовете на унгарският историк е адекватна оценка на значението на култа към светците Сворад-Андрей и Бенедикт. В никакъв случай те не могат да бъдат отхвърлени с опростеното твърдение, че почитането им е било само с локален характер, както е заявил гореспоменатият будапещенски професор в една от своите статии.

Това твърдение е неточно. Освен в самата Нитра, култът към Свети Сворад-Андрей се среща в Малополша, Силезия, Моравия и Хърватия.  Дори култът им предшества канонизацията на Свети крал Стефан, сина му Имрих и Свети епископ Герхард…

За какво му е била половината верига от тялото на Свети Сворад-Андрей на нитрианският княз Гейза?

Мнението за ограниченото значение на Свети Сворад-Андрей се опровергава по-специално от факта, че той е бил семейният светец от Нитрианската линия на династията Арпад, заедно със своя ученик, Свети Бенедикт.

Авторът на легендата, епископът на църквата Петдесетница (Светия дух) Мавро (самият той по-късно е обявен за светец), също говори директно за семейното благоговение на нитрианската линия на Арпадите към Свети Сворад: „ Половината от онази верига  (от тялото на Свети Сворад), която поисках от този абат (Филип Зоборски) и пазя до днес, дадох на най-християнския херцог Гейза, чиято молба, когато той искрено ме помоли за нея, не можах да откажа .“    

Но каква е била ползата от половината медна верига от тялото на Свети Сворад за най-християнския херцог ?  

Веригата е реликва. А мощите на светци, още от времето на римският император Константин Велики, винаги са били освещавани, т.е. те са легитимирали светската власт. Разбира се, имало е реликви и мощи. Първокласните по значение са били тези, чийто произход може да се проследи до самият Христос Спасител. Те включват Светата кръв Христова, Дървото на Светият кръст или Светите тръни от трънения венец на Исус Христос.

Тържествеността на мощите произтича допълнително от близостта на хората около Христос, в следния ред: Света Дева Мария, Свети Йоан Кръстител, светите апостоли и т.н.

Светата верига от тялото на Свети Сворад в такава йерархия е била някъде в самия край. Значението ѝ е произтичало пряко от изключителността на човека, в чието тяло е била врязвана все по-дълбоко и по-дълбоко по време на живота на отшелника.

Стратегическата комуникация между епископ Мавро на църквата на Петдесетница и княза на Нитра, Гейза е била предимно символичен жест, зад който може да се види идея, подобна на тази, вмъкната в друг агиографски паметник през 13 век от полските създатели на „ Житието на Свети Станислав, епископ на Краков“ . Този светец и до днес е главният покровител на поляците. Тъй като тялото на този светец, разсечено по заповед на крал Болеслав II Щедър (11 април 1079 г.) по чудо е излекувано, а разпокъсаната Полша също е трябвало да бъде обединена. 

Цялата медна верига от тялото на Свети Сворад-Андрей в ръцете на най-християнският войвода Гейза символизира по този начин политическата доктрина за обединението на кралството. Разбираемо, под властта на нитрянците. 

Откъде произлиза отшелникът Свети Сворад-Андрей?

От „Легендата на епископ Мавро за светците Сворад и Бенедикт“  (твърди се, че е написана някъде между 1064 и 1070 г., според Рихард Марсин), можем да научим, че по времето на крал Стефан, Свети Андрей-Сворад е дошъл от Полша.

По-голямата легенда за Свети Стефан  от края на XI век добавя, че и двамата светци, включително Бенедикт, всъщност са дошли от Полша ( други двама също са дошли от полската провинция ). Независимо дали това наистина е така или не, трябва да се помни, че в Полша (например Тропие в Малополша и другаде) техният култ (особено към Сворад) е все още жив днес. 

С едно изключение, представено от американският историк от полско-унгарски произход Имре Боба, който предполага, че Свети Сворад-Андрей има хърватски произход, всички останали историците са единодушни, че Свети Сворад-Андрей е дошъл от Полша (Висла) или от днешна Словакия. Според унгарският летописец Симон от Кеза, дори Светополк, легендарният владетел на Панония е дошъл от Полша ( princeps quidam Polonia ). За Светополк I обаче знаем със сигурност, че е започнал кариерата си в Нитра ( regnum Sventimaldi  от Фулдските анали ). Нещо повече, неговата собствена традиция също е свързана с Нитра – легендата за белия Светополк. Ако обаче според унгарската традиция, зачената най-късно в края на XIII век, Светополк първоначално е бил полски княз, който в действителност е бил в словашката Нитра, тогава е повече от вероятно другата унгарска традиция за произхода на Свети Сворад от Полша да е изградена върху същата историческа идея. А именно, съвременният регион на Нитра, в очите на най-старите унгарски летописци, е бил разбиран като част от Полша по време на възстановяването на кралството на Дунав около 1000 г.    

Подобно тълкуване, позволява политическият статус на Нитрианското княжество по време на управлението на Болеслав I Храбри и неговият внук Болеслав II Щедър. Формално то е било част от Панонското кралство, но специалният му правен статут е бил гарантиран от Полша. Като такова, то би могло да се разглежда откъм Задунавие, или Потисия, или Трансилвания, като част от Полша. Следователно Светополк I и Сворад-Андрей не са дошли от Полша, а от Нитра. Това се потвърждава и от тясната връзка на словашката територия като цяло, на град Нитра и връх Зобор в частност, с култивирането на паметта на тези две личности.

Карта, показваща специалното положение на Словакия като Нитрианско княжество през първата третина на XI век. Подготвена от Мартин Хомза и Даниел Гурняк.

Защо мощите на Свети Сворад-Андрей и неговия ученик Свети Бенедикт се съхраняват в катедралата в Нитра?

Тленните останки на Свети Сворад-Андрей и неговият ученик Свети Бенедикт все още се намират в катедралата „Свети Емерам“ в замъка Нитра. И двамата светци са неразделни съпокровители на тази Майка на словашките църкви. Тяхната стойност за историята на словаците се посочва от самото им централно местоположение и от факта, че са оцелели след всички исторически катаклизми, сполетели този град. Например, разтапянето на скъпоценният златен реликварий, в който останките на Свети Сворад-Андрей са били съхранявани от унгарският крал Фердинанд I Хабсбургски, както с тъга споменава в писмото си Микулаш Олах, по-късно унгарски примас и архиепископ на Естергом.

 „Най-християнските“ князе на Нитра, Гейза и Свети Ладислав, се утвърждават на централният кралски трон в конфронтация със законният наследник на трона Соломон в паметната битка при Могьород на 14 март 1074 г.“

 Победата на нитрианските войски при Могьород, водени от Свети Ладислав, според „Илюстрована хроника“. Източник: wikimedia

Човек би очаквал, че в момента, в който получат централният престол на кралството, светците Сворад-Андрей и Бенедикт ще преминат от покровители на Нитрианско княжество към покровители на цялата страна. Вместо това, тяхната святост е поставена под въпрос.

За това е имало основателни причини. По времето на първият разцвет на култа към светците Сворад-Андрей и Бенедикт, Нитра е имала свой собствен абат, но не е имала епископ, чиято воля е била определяща за подобен акт на канонизация в дадения момент.

Освен това, няма съвременно споменаване на канонизацията на самият Свети Сворад-Андрей. Ретроспективно към 1083 г., канонизацията и на двамата светци се споменава само в „ Житието на Свети крал Ладислав“ . То обаче е написано едва в края на XII век. Този агиографски паметник подчертава, че волята на Свети Ладислав е била решаваща за канонизацията на Стефан, сина му Имрих, епископ Герхард от Чанад, както и на Сворад-Андрей и Бенедикт. Следователно обстоятелствата около канонизационният акт на Свети Сворад-Андрей и Бенедикт изглеждат неясни дори от днешна гледна точка.

От друга страна, съществува жива традиция на техния култ. Съдържанието на запазената легенда за светците Сворад и Бенедикт , т.е. в съкратената версия на Мавро за официалното им житие ( vita ), свидетелства за чудеса, свързани с тях, още през 1160-те години. Церемониалното издигане на мощите им - Elevatio , последвалото пренасяне , както и новото им ритуално полагане - Depositio в главния храм на Нитранското княжество, в църквата „Свети Емерам“, сигурно са се случили преди тази дата.       

Това, очевидно грандиозно събитие, както е било обичайно и другаде, сигурно е било посетено от нитрианският абат,  княз и целият народ, т.е. всички видни жители на Нитра. През споменатото време е била написана и изгубената вече„ Голяма легенда за Свети Сворад-Андрей и Бенедикт“ .

Няколко думи за най-старата група светци в Словакия?

Светиите Сворад-Андрей и Бенедикт, заедно със Свети Адалберт, образуват най-старият слой от светци-покровители на Панонската империя преди 1083 г. Очевидно, не съвсем случайно, и тримата са от славянски произход.

Трябва да се добави също, че наред с Дева Мария, Свети Адалберт е бил главният светец на Естергомската катедрала от самото начало. По този начин този светия става и небесен защитник на Естергомската архиепископия, чиято територия до голяма степен се е припокривала с територията на Нитрианската част на първите Арпади, т.е. по-голямата част от днешна Словакия.

Свети Адалберт е бил и планираният покровител на провинция Склавиния на възстановената Римска империя по време на управлението на Ото III около 1000 г. Следователно не е изненадващо, че личното име Адалберт, под формата на Бело, става и фамилно име на нитрианската линия на Арпадите.

И така, каква е била целта на канонизирането на крал Стефан, сина му Имрих и епископ Герхард?

Ако обаче в борбата за кралският трон, нитрианската линия на Арпадите е имала зад гърба си своя семеен светец, Свети Сворад-Андрей, и покровителя на своята територия, Свети Адалберт, логично възниква въпросът: защо Ладислав I все още се е нуждаел от канонизацията на крал Стефан, сина му Имрих и епископ Герхард?

Достатъчно би било, да се пренесат семейните светци на национално ниво. В края на краищата, точно това са направили пражките Пржемисловци със Свети Вацлав, чийто култ са установили в един от центровете на центробежните сили на Бохемското княжество, в Моравски Оломоуц.

Канонизацията на крал Стефан I от Ладислав I изглежда нелогична от тази гледна точка. Нещо повече, дядото на Ладислав I е бил Вазул от Нитра. Същият, който е бил ослепен от Стефан I, като е налял олово в ушите му и след това го затворил в Нитрианската кула, където е починал. Следователно самият Стефан е бил пряко отговорен за насилственият начин, по който братовчед му Вазул е бил „свален“ от наследяването на централният трон на владетеля на Панония. Именно той е и причината за многогодишното изгнание на синовете на Вазул, Ондрей, Бела и Левенте, в Бохемия, Полша и Киевска Рус.

 Ослепяването на Вазул, бягството на синовете му Ондрей, Бел и Левенте и смъртта на херцог Свети Имрих според „Илюстрованата хроника“. Източник: wikimedia

Както показва по-късната история, канонизирането на Стефан, Имрих и Герхард има своето вътрешно оправдание.

Това е донесло дългоочакваният мир на езиково, културно и политически разпокъсаната страна между Татрите и средното течение на реките Дунав и Тиса, разкъсвана от десетилетия семейни войни между Нитрианската и отвъддунавската линия на Арпадите.

От гледна точка на Нитра, цената на този мир е била висока. След 1083 г. може открито да се говори за загуба на политическата ѝ идентичност. Така, че не става въпрос само за това, че нейните светци са били пренебрегнати.

От какво семейство произхожда Свети Сворад-Андрей?

Канонизацията на Стефан, сина му Имрих и епископ Герхард по този начин бележи началото на намаляването на значението на светците Сворад, Бенедикт и до известна степен и на вторият епископ на Прага, Свети Адалберт. Последицата от това развитие е новата версия на вече изгубеният по-стар вариант на житието на Свети Сворад-Андрей . 

Разумно е да се предположи, че до наши дни е оцеляла само съкратената му версия ( vita brevis ). Тази съкратена версия впоследствие е била неколкократно модифицирана (т.е. адаптирана и коригирана) към духа на съвременната унгарска политическа идеология, каквато тя се е развила най-късно през последната третина на XIII век.

Следователно съвременният историк има достъп само до ръкописи, оцелели в няколко екземпляра, датиращи от XIV до XVI век. Те са послужили за основа на съвременното критично издание на „ Житието на Свети Сворад-Андрей и неговият ученик Свети Бенедикт“ , публикувано като част от Scriptores rerum Hungaricarum в края на 30-те години на миналия век.     

Въпреки това все още има несъответствия между тези текстове. Едно от тях е повече от крещящо. Това е литературната формула за произхода на Свети Сворад, която има два варианта.

Според:

 а) произхода е кралски ( de stirpe regia ). Това е и част от най-старият препис от 1340 г., който все още през 1870 г. се е намирал в Кодекса на Братиславската капитулна библиотека .

Според

б) произхода е селски ( ex rusticitate ) – във всички по-късни ръкописи.

Промяната от кралски към селски произход е толкова очевидна, че по никакъв начин не може да се отдаде на грешка на преписвач.

Компрометирането на текста, тоест съзнателното фалшифициране или контаминиране или „просто“ заместване на определени формули с други, по-подходящи за официалните, доктрини концепции  обаче не са се случвали само през Средновековието. Стилизирането на селският произход на Сворад-Андрей във формата „ той произхожда от селско семейство, като роза от тръни... “ е било предпочитано и в превода му от такъв авторитет в нашата наука като Рихард Марсина при изданието на този текст през 1997 г.

В допълнение към гореспоменатото унгарско критично издание от 1938 г., той е бил воден до това и от по-стара традиция, която е била повлияна от унгарските йезуити. Габриел Хевенези в своя труд Ungaricae Sanctitatis Indicia („ Знаци на унгарската святост “) от 1692 г., на стр. 65-66, ясно посочва само селският произход на Свети Сворад. А селският произход на Сворад-Андрей е бил предпочитан и от редакторите на събраното съчинение за унгарските светци Acta sanctorum Hungariae („ Деяния на унгарските свидетели “), което е публикувано като друго издание в Търнава през 1744 г.

 

 Свети Сворад, гравюра на стр. 65 от Ungaricae Sanctitatis Indicia, от 1692 г. (гравюра от 1609 г.).

Младият изследовател Самюел Бурда наскоро се завръща към разглеждания въпрос. В предстоящата си работа той потвърждава текста за кралският произход на Свети Сворад с пример от по-малко известен вариант на „Житието на Свети Сворад“ , който съдържа ръкопис на Силезийския йоханитски бревиар от 1340 г. в този вариант произходът на Свети Сворад-Андрей е посочен de stirpe regia , т.е. от „кралското родословно дърво“.   

Какво разкрива по-нататъшната критика на съдържанието на запазените текстове?

Четенето „от кралското родословно дърво“ се потвърждава и от анализа на съдържанието на съществуващите варианти на Житието на Свети Сворад-Андрей . Самото описание на техниката на покаяние на нитрианския светец е симптоматично. По време на Великият пост той си направил столче от дънер, което обградил с остри тръстики, така че когато заспивал на това столче и се наклонявал на едната си страна, острата тръстика го наранявала и той веднага се съвземал. След това направил дървена корона за главата си: „ на която окачил четири камъка от четири страни, така че когато сънената му глава се наклонила, на която и да е страна, тя удряла камъните “.

Йохан Саделер и Мартин де Вос, Свети Сворад, Oracuculum anachoretum. Венеция 1599 г.

Това описание напомня повече на крал, седнал на трон. Единственият въпрос е защо отшелникът избира точно този метод на покаяние, а не друг?

Отговорът на този въпрос със сигурност би дал Данте Алигиери, който е издигнал закона за допълването до универсалната истина на нашето битие. Може да се обобщи просто. Всяка несправедливост и грях в живота ни трябва да бъдат изкупени чрез балансиращи дела. Независимо дали в настоящия ни живот, или по-късно в чистилището, или в самия ад. Свети Сворад-Андрей компенсира греховете си, като седи на стол и носи корона на главата си, като крал. Много е малко вероятно един селянин да си позволи подобна форма на покаяние.

Благородният, а не селският произход на Сворад може най-накрая да му се припише въз основа на контекста на периода. Както веднъж е отбелязал известният френски пионер в изследването на средновековната святост Андре Вошоз, в най-старата фаза на европейската агиография просто не срещаме светци, които биха имали нисък произход…

От кое кралско семейство произхожда Свети Сворад-Андрей?

Ако човек признае, че Свети Сворад е имал кралски произход, трябва на един дъх да се запита, от кое кралско семейство би могъл да произхожда отшелникът Зобор?

Във всички запазени версии на „Житието“ е описан подробно характерът на аскетизма на Свети Сворад-Андрей. Легендата обаче по никакъв начин не подчертава причината за неговото покаяние. На пръв поглед изглежда сякаш нещо липсва. Или някой умишлено е пропуснал нещо от текста. Съществува обаче и друга кралска легенда, свързана с най-старото литературно произведение на Нитрианското бенедиктинско абатство „Свети Иполит“ – Светополковата Нитрианска легенда .   

Това е част от по-широката традиция за Светополк от Нитра и е в основата на бялата , т.е. положителната легенда за Светополк . Тя е формулирана в писмена форма в началото на XI и XII век от първият чешки летописец Козма от Прага. Хрониката започва с латинските думи Sed revera , т.е. „Но как всъщност е било“. Тя описва вътрешния обрат - metanoia , на моравския крал Светополк, който след като губи битка с източнофранкския крал, се оттегля като отшелник в бенедиктинския манастир на планината Зобор, който самият той някога е основал. Той влиза там неразпознат от никого, след като предварително се е лишил от атрибутите на светската власт. Убива коня си, заравя меча си и разменя дрехите на светски владетел с монашеско расо.    

Без никой да знае, той прекарал остатъка от дните си като отшелник в горите около манастира и в края им позволил на монасите да го разпознаят такъв, какъвто е бил в действителност. Тази легенда обаче не казва абсолютно нищо за начина на покаяние на Светополк.

Хомза_шести.jpg

За разлика от разказа на Козмо за Светополк отшелника, легендата за Сворад и Нитрианската легенда описват подробно покаянието на светеца. Свети Сворад-Андрей седи на столче, направено от дънер, подобен на трон, обграден от тръстикова ограда, на главата си има корона с привързани към нея камъни, които, ако заспи и главата му клюмне, ще го удрят в лицето.   

 

 

 

Свети апостол Андрей като каещ се. Дърворезба от анонимен автор от 17 век, базирана на по-стара медна гравюра от Йохан Саделер и Мартин Воос.

 

 

Една от другите гравюри на Свети Сворад от същия период.

Свети Сворад Андрей и/или Свети Светополк Покаяният крал?

Двете истории са свързани чрез:

1) мотивът за каещият се крал, който по-късно присъства и в унгарската легенда за светия цар Соломон, но също и в легендата за покаянието на полския крал Болеслав II Щедри

2) място за поклонение на светеца (бенедиктински манастир в Нитра) и

3) неговите създатели, носители на паметта и неговите посредници (бенедиктинците от Нитрия).

В обобщение – нитрианската легенда за Светополк не споменава нищо за покаянието на краля, докато легендата за Свети Сворад го описва подробно. Едната история допълва другата. Теоретично може да се предположи, че и двата текста са генетично свързани помежду си. Датирането на произхода на двете легенди е проблематично.     

Историята на Козма за Светополк Разкаялият се крал несъмнено е обусловена от написването на неговата „Хроника на чехите“ . Тя е създадена от края на XI век до смъртта му около средата на второто десетилетие на XII век. Това обаче е било по време, когато тази легенда и в двата си варианта – популярен и научен – вече е била формулирана отдавна и е резонирала и в двата си варианта в културното съзнание на нейните последователи. Самият Козма, който я е адаптирал допълнително за чешките условия, е най-доброто доказателство за това. 

Съществуват обаче редица несъответствия в датирането на „Житието на светците Сворад и Бенедикт“ . Въпреки че съдържанието на текста се отнася до първите десетилетия на XI век, литературната формула – „ По онова време, когато под управлението на най-християнския крал Стефан, името на Бог и християнската религия в Панония едва се вкореняваха… “ – с която започва текстът на „Легендата за Светия отшелник Сворад-Андрей“ , има функцията да докаже ортодоксалността на легендата, като се позовава на Свети Крал  Стефан, а не да посочва реалното време, в което светият отшелник действително е живял.

Следователно, по-широк исторически контекст би могъл да бъде полезен тук. Първото сигурно и безспорно доказателство за култа към светците Сворад и Бенедикт са поуките от Загребския бревиар (сигн. MR 67). Въпреки че преписът им датира от втората половина на XIII век, те  улавят по-ранна традиция.  

Паралелно във времето позоваване на култа към Свети Сворад-Андрей е и Голямата легенда за Свети Крал Стефан. Тя подчертава, че и двамата светци, Сворад и Бенедикт, са дошли от Полша по време на управлението на Свети крал Стефан. Една от целите на въвеждането на култа към първият унгарски крал Стефан е била да отслаби или по-скоро да замести почитането на Свети Сворад-Андрей. Това може да се докаже и от факта, че в Малката легенда за Свети Крал Стефан името на нитрианския отшелник вече не се появява. То дори не е транскрибирано в Братиславските анали,  също през 13 век, които са единствените, които пряко споменават, макар и много небрежно, канонизирането на Стефан, сина му Имрих и епископ Герхард.

Всичко това води до предположението, вече изразено от Петър Раткош, че култът към Свети Сворад трябва да е бил по-стар от култа към Свети Крал Стефан. Той се е развил по време, когато по-късните унгарски крале Бела I и синовете му Гейза I и Ладислав I Свети са били бенефициари в Нитра. Споменатият Загребски бревиар доказва, че с анексирането на Кралство Хърватия от Ладислав I в края на XI век, култът към Свети Сворад и Бенедикт все пак е успял да проникне в Загреб. 

Краят на XI век е и датата, когато Козма развива нитрианската история за Светополк, моравския крал, монах и каещ се. Легендата за Свети Сворад и легендата за крал Светополк Каещия се следователно са били живи в една и съща нитрианска среда приблизително по едно и също време. Следователно може да се предположи, че и двете легенди са съществували и са се предавали паралелно една с друга.  

Въз основа на сходството в структурата на „Житието на Свети Сворад“ и разказа на Козма за покаянието на крал Светополк в горската самота около Зобор, е възможно да се предположи, с необходимата доза предпазливост, че и двата съществуващи текста са базирани на друг по-стар текст. Литературен паметник, който не е запазен днес, който би могъл да се нарече „ Житието на Свети крал Светополк Каящият се, Изповедник и Отшелник“ . Тази оригинална за времето си идея е предложена за първи път в словашката историография в началото на 70-те години на XIX век от Йозеф Хложански.     

Неизбежно обаче възниква въпросът дали подобен култ би могъл да има някакво историческо ядро? Самото име Светополк би се отнасяло до Моймировци.

Кой би могъл да се крие зад името на Свети Сворад-Андрей?

Единственият Светополк (Сворад) теоретично би могъл да бъде Светополк II, който става княз на Нитра след смъртта на баща си. Както показват съвременни източници, Светополк II е бил все още момче по време на борбата за власт с брат си Моймир II. Историческите следи за него се губят по-късно, т.е. след 898 г., в Източнофранкската империя. Последният Моймировец от Нитра не е бил дори на дванадесет години по това време. Ако приемем, че е оцелял след разпадането на политическите и църковни структури на Великоморавията и че е могъл да доживее до дълбока старост като отшелник, смъртта на Светополк II може да се датира към 960-те години. По това време той би трябвало да е бил на около седемдесет години. Някъде през този период в Нитра се установява линията Михаил на Арпадите.

Хипотетичната легенда за нитрианският Светополк би опетнила и двамата известни исторически Светоплуци, които наистина са били исторически свързани с Нитра. По политически причини името Светополк по-късно може да бъде заменено с името Сворад-Андрей.    

Това не е някаква литературна странност или куриоз, би се доказало и от факта, че в Бохемия, по подобен начин, култът към светците Константин-Кирил и Методий е заменен от култа към светците Крха и Страхота, или в Хърватия свети Константин е заменен от свети Йероним. Подобно тълкуване би отговорило и на въпроса от кое кралско семейство произхожда Сворад.

Както става ясно от горните редове, нитрианските елити много скоро създават свой собствен модел на светец – каещ се цар-отшелник. Той не само е трябвало да легитимира властта на Арпадите в Нитра, но и да оправдае законно териториалната им експанзия към Задунавие (нитрианските Арпади анексират Задунавие, точно както прави Светополк I през 884 г.).

Този светец обаче парадоксално изпълнява функцията си, като след 14 март 1074 г. обединява преддунавското с отвъддунавското, и постепенно деградира до сегашния си вид. Съдбата на култа към светия покаян цар и монах от Зобор показва нелинейното развитие на паметта за светостта в определена общност.

Едно нещо обаче не може да му се отрече, а именно, че някога е стоял в основата на словашката съвременна културна, религиозна и национална идентичност.