Словашки език и словашка писменост

 Първaта писменост и език на цялото славянство е словенският /т.е. словашкият/

 Старословашката и словашката писменост са общото славянско културно наследство.

  Преди хиляда и половина години предците на словаците са общували на език, който в историческите извори е „словенски”, т.е. словашки. В оригиналните исторически документи откриваме две основни форми на думите, които са базирани на -„sloven“ (след транскрипция от словашки и кирилица на латиница). От това следва, че и двете форми са били използвани.

  През 1-вото хилядолетие словените=словаците формират само един народ, където и да живеят, те говорят един-единствен език, старословашки и наричат ​​местата, които обитават, словашката земя. Едва по-късно от тях се развиват днешните славянски народи. В продължение на дълъг период на развитие този оригинален общ език на всички настоящи славянски народи претърпява много промени, подобно на това, което се случва с другите езици на другите народи. Словашкият /словенският/ sclaven /език се е говорил на много места в Европа, навсякъде, където живеели словаци, дори в днешна Гърция и Турция. По това време в днешните гръцки и турски територии била разположена силната византийска империя, в която гърците били управляващата националност и от турците нямало и следа, докато многобройни словашки заселници /sclavi/ от север и североизток не дошли и не се настанили там .

 През I хилядолетие езиците на словашките племена не са били толкова различни, колкото днес. Езикът на старите чехи също е бил словашки, по това време чешкият все още не е съществувал, нито полският, руският, българският, хърватският или сегашният  словашки. Следователно в историческите извори до 13 век тези езици дори не се споменават никъде, навсякъде се споменават само „словенски” език. Днешният словашки вече е доста различен от словашкият от 1-вото хилядолетие и подобно на другите славянски езици и той произлиза от него, но само словаците запазват оригиналното му име (както и словенците). По този начин словашкият език е езикът на нашите общи предци, живеещи в днешна Полша, Чехия, Русия, Унгария или Словакия, на Балканите или на много други места в Европа. Всеки съвременен славянски език еволюирал от оригиналния словашки и постепенно се променя според топографските условия и историческите събития.

Въпреки това само словаците и словенците останали единствените съществуващи нации, които са запазили оригиналното име на нашият общ словенски език в миналото.

Сред днешните славянски народи запазили първоначалното си име и до днес има само две държави, близо до Адриатика и под Татрите. Словенците се наричат​​ словенци, а страната им се нарича Словения. Филхармонията в тази страна се нарича още "Slovenska filharmonija", точно, както и словашката. Те наричат​​своята реч точно като словаците. Словенците, говорят словенски език, точно, както и словаците.

 Имената Slouenci, slouenski iezig, slouenska besseda могат да бъдат намерени и в словенския (буквално "словашки") исторически паметник в „Азбуката и катехизиса на словашката реч“ от 1550 г. и 1555 г. А как ​​другите славянски народи наричат словенците ? Сърбите и хърватите ги наричат ​​правилно без "i": "Slovenac", руснаците казват "slovensky", което също е правилно.

 Ако днес посетите най-голямата словенска пещера Подстойна, гостите първо ще бъдат разделени на групи според националността. Ще намерим и светеща табела за местните посетители на пещерата, наречена „СЛОВЕНСКО“, което означава „На словенски“, което в превод на бълг. означава "На словашки".

Всеки език непрекъснато се развива, например след 500 години едва ли някой ще може да разбира съвременният словашки, чешки или друг език. Но ние винаги ще знаем, че езиците, на съвременните и бъдещите славянски народи, независимо по какъв начин ще се различават един от друг, произлизат от един общ език - старословенски, на който през 1-вото хилядолетие се говорило в целият славянски свят.

Предшествениците на съвременните словаци - старите словаци са имали своята реч, но не са имали своята писменост. Това, което казвали, не можели да записват, затова, нямаме никакви писмени паметници на старословашки език до пристигането на Кирил и Методий в Моравия. През 863 г. Кирил създава нова, неизползвана дотогава азбука за словаците, която веднага започва да се нарича словашка писменост. Това е първата писменост на словаците, създадена от Кирил, навсякъде в историческите материали от този период се нарича словашка или словенска, а от 16 век хърватите я наричат ​​и „glagoljica, glagoljita, glagolj words“, т.е. глаголица . Това наименование за назоваване на първата словашка писменост също е навлязло в учебниците, но оригиналното й име е словашка /словенска/ писменост .

Какво означава „словашка писменост“? Словашката писменост няма нищо общо с днешната латинска писменост. Словашката писменост е създадена през 9-ти век от Константин (Кирил) за нуждите на образованите хора от словашки произход, за да могат да започнат да общуват писмено на техния език. Това е нова писменост, която все още не е била използвана никъде, базирана е на гръцката писменост, тъй като неин автор е Кирил - гръцки. Кирил обаче създава и напълно нови звуци, които не могат да бъдат записани с латински или с гръцки букви. Не всички звуци и фонетични характеристики на оригиналният словашки биха могли да бъдат написани на латински или гръцки. Днес тези звуци са напълно изчезнали в много славянски езици и дори не можем да ги напишем на съвременната латиница или кирилица. Следователно, дори латинските преписи на старословашките текстове не са перфектни,

И така, защо днес използват латинската писменост в Словакия, Чехия, Полша, Хърватия и Словения, когато не е възможно да се изразяват всички звуци на старословашки с нея? Кирил създава правилата за използването на стария словашки език и на словашката писменост на територията на Словакия. Всъщност той кодифицира старословашкият и то толкова перфектно, че старословашкият внезапно се превръща в признат език със своите твърди правила и използването му в богослужението също е одобрено от папата. Словашката култура е силно повлияна от западната, което допринася за факта, че латинската азбука в крайна сметка напълно заменя словашката писменост. Оригиналната словашка писменост - глаголицата е била използвана най-дълго в Хърватия в публичната светска сфера до 17-ти век, а в църковната до 20-ти век, след което е изчезнала и там. Хърватите също преминават към използването на латинската писменост.

Кирил и Методий пристигат при словаците в  Моравия през 863 г. в среда, в която християнството вече е намерило корени и е разпространено от Рим и където вече са били построени много църкви. Почти никой обаче не разбирал тълкуването на Библията, защото всичко било на латински. Дотогава словаците не са имали собствена писменост и латинските букви не са им подхождали, защото е било много трудно да се напишат много словашки звуци с тях, всъщност те дори не са могли да бъдат написани. И дори днес, когато някои славянски народи (включително и словаците) най-накрая приемат латинската писменост като средство за писмена комуникация,  трябвало да се адаптира тази писменост, така че, например, мекотата на словашката реч да може да бъде изразена в писменост с помощта на омекотители и дължини. Въпреки това, много звуци, които не може да бъдат записани с латински букви, просто изчезват от оригиналния словашки и вече не се използват.

Създаването на словашката писменост от Кирил е от историческо значение за словаците. Благодарение на Кирил и Методий всички най-важни книги и документи от онова време са преведени на старословашки и словашкият става четвъртият световен език (заедно с латинският, гръцкият и еврейският), тъй като можел официално да се използва като богослужебен език. И с това е най-голямото културно издигане на словашките предци, защото по време на дългите години от работата на Кирил и особено Методий и след смъртта на Кирил на словашка територия се разпространява не само християнството, но и всички известни науки, езици и писания. Много от словашките предци стават високо образовани учени, от най-добрите можело да бъдат изброени само в Моравия - 200, което е било огромен брой по онова време.

Задачата на Кирил и Методий е била да кодифицират старият словашки език, да го облекат с нови словашки букви, така че да може да се чете и пише на старо- словашки език /старо-словенски/ . Много богослужебни книги, цели евангелия и псалми, части от Новия и Стария завет са преведени на старословашки главно от гръцки, но и от латински, но са създадени нови оригинални произведения, които нямат нищо общо само с църковната литургия.

Когато литературният словашки език от ІХ век се сблъсква с напредналия гръцки, той се превръща в изумително съвършен, напреднал и културен език, който може да се конкурира с трите дотогава използвани църковни (световни) езици: латински, гръцки и еврейски и е официално приет от римския папа, като световен  език за общуване. Това означава, че в скалата на културните ценности според средновековното разбиране словашкият език и словашката култура са достигнали най-високото ниво.

 Всяка съвременна славянска нация ще намери в оригиналният старословашки език свои думи, които са преминали в сегашните славянски езици в непроменена форма. Ще споменем примера, който е даден от проф. Ягич в написания на немски труд за църковния словенски език през 1913 г .: "И да има неправилно тълкувани всякакви обстоятелства, свързани с Моравия, дори ако границите й варират само около р.  Дунав , през  IX. век е трябвало да се говори на диалект, който в своите основни черти е идентичен със съвременният словашки. " Проф. Ягич не е словашки националист, той е хърватин. Може би той е преувеличил малко, но истината е, че като единствена нация словаците са запазили най-често използваните думи - за съгласие и несъгласие от старословашки: „хей” – „да”  и „ние” – "не" (използва се днес повече в централна и източна Словакия). Чехите казват „ано, йо, не“, поляците „так“, руснаците и българите „да”, „нет/не“, сърбите и хърватите „йест, да, не“, само словаците използват „хей”, „ние”,  т.е. думи, които намираме  в старословашкото евангелие: „Знайте, че вашата дума: ei, ei i ni, ni" (може винаги да е вашата реч: хей, хей и ние, не). Mth. 5-37 Или в друг пример: „слушай какво говорят? Но Исус им каза - ей".

Колко благозвучен е старословашкият език, може да се види от следващият цитат от молитвата „Отче наш”. Въпреки, че нито кирилицата, нито латиницата, ще може да изрази фините звуци на речта и звуците, възникнали в старословашкият език, бихме могли да го направим само, като я напишем на глаголица, но първо ще трябва да научим тази писменост.

 

 Старословенски /църковнославянски/:

 Otče naš, iže jesi na nebesech. Sveti se imie tvoje. Pridi ciesarstvo tvoje. Budi volia tvoja, jako na nebesi, i na zemli. Chlieb naš všedanni dažd nam danas. I odpusti nam digi naše, jakože i mi otpuštajem dlžnikom našim. I ne vavedi nas v napast, na izbavi nas ot nepriazni. Amen.

 

Отче наш, лже йеси на небесех. Свети се имие твойе. Приди циесарство твойе. Буди волия твоя, яко на небеси и на земли Хлиеб наш вшедани дажд нм данаш. И отпусти нам диги наше ,якоже и ми отпущаем длъжником нашим. И не ваведи нас в напаст, на избави нас от неприазни. Амен

 О[т]чє на́шъ ижє єси на н[є]б[є]сѣ[хъ], да с[вѣ]ти́тсѧ и́мѧ Твоє ̀, да прїидетъ ц[а]рствїе Твоє ̀, да бȢ́де[тъ] волѧ Твоѧ ̀,  iа́кѡ на н[є]б[є]си и на зємли́  Хлѣбъ на́шъ насущныи да́ждъ на́мъ дне́сь,  и ѡста́ви на́мъ до́л[ѫ]ги на́шѧ  iа́кѡ и мы ̀ ѡставлѧ́ємъ дол[ъ]жникѡмъ на́шы[мъ]. и не введи на́съ въ напа́сть  но изба́ви на[съ] ѿ лȢка́вагѡ: iа́кѡ твоє́ є́сть ц[а]рствїє  и сила и слава во вѣ́ки.  Ами́нь.

 

 Съвременен словашки:

 Otče náš, ktorý si na nebesiach, posväť sa meno tvoje, príď kráľovstvo tvoje,buď vôľa tvoja ako v nebi, tak i na zemi.  Chlieb náš každodenný daj nám dnes , a odpusť nám naše viny, ako i my odpúšťame svojim vinníkom, a neuveď nás do pokušenia, ale zbav nás Zlého. Amen

 

 Съвременен български:

 Отче наш,  Който си на небесата! Да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята: Хлябът наш насъщен, дай нам днес, и прости нам дълговете ни, както ний прощаваме на длъжниците си, и не въвеждай нас  в изкушение, но ни избави от лукавия, Защото Твое е царството, и силата, и славата во веки.  Амин!

 

Житието на св. Константин (Кирил)

 

Житието на св. Константин (Кирил).

 

"Житието на Св. Константин" е по-обширна писмена работа, написана от един от преките ученици на Константин (Кирил) някъде след смъртта му, т.е. след 869 г. Предполага се, че тази работа е написана от Климент, един от най-добрите ученици на Константин и Методий. Възможно е също така, това произведение да е написано съвместно от няколко ученици на Кирил. Авторът обаче е получил някои поверителни данни за живота на Кирил от Методий, който е по-големият му брат и следователно знае всичко за живота на по-малкия си брат.

Въпреки, че не е запазен първоначалният оригинал, написан със старословашко писмо, през Средновековието всички добри произведения непрекъснато се пренаписвали, стига да са били актуални. И така Животът на Св. Константин е съхранен в 59 ръкописа на кирилица от различни преписвачи , от различни исторически периоди, най-вече от Русия. Най-старите преписи датират от 15 век.

Със сигурност знаем, че авторът или авторите на Житието на Св. Константин са били със словашка идентичност и че са едни от най-добрите ученици на Кирил и Методий (вероятно това са Климент и Горазд).

Това се установява от следващия пасаж, който авторите са написали като въведение към цялата биография, където се идентифицират със словаците:

„На четиринадесетия ден на февруари: Биография, живот и дела на нашия отец свети Константин Философ, първият възпитател и учител на словашкият народ (буквално в оригиналните преписи:„ учител на словенски език “)

Благословени, отче!

 

... Защото, както каза, Господ , знае се, кои са неговите: както овцете, които чуват своя пастир, така и те чуват гласа ми, а аз ги познавам и ги призовавам по име и те ме следват. Давам им вечен живот. Той направи това с нашия народ, събуди ни този учител, който просветли нашия народ, който имаше помрачен ум от слабост и не искаше, поради изкушението  на дявола, да върви в светлината на Божиите заповеди ... "

За да се разбера по-добре последното изречение, ще го допълня с обяснения в скоби: Това беше направено от (Бог) с нашият народ (словашки), събуждайки ни (словаците) от този учител (Константин), който просветли нашият народ (словашки) , чийто ум беше замъглен от слабост и не искаше, поради изкушението на дявола, да върви в светлината на Божиите заповеди (това е споменатото вече нежелание на словаците да бъдат кръстени от чуждестранни мисионери, които те не разбираха).

В следващите раздели ще научим важна информация за родителите на Константин, неговото детство, образование и мисионерска работа в зряла възраст, докато стигнем до 14-та глава, в която се говори за това как Ростислав иска от византийския император Михал да му изпрати образован човек в Моравия, който ще обясни на словаците християнската вяра на собствен, словашки език:

„За Ростислав, княз на Моравия, насърчен от Бог, се посъветва с моравските князе и изпратиха покана до император Михаил, в която се казва: Въпреки че нашият народ отхвърли езичеството и се придържа към християнския закон, ние нямаме учител, който да ни даде истинската християнска вяра на нашия език за  да може и други страни да ни подражават и наподобняват, когато го видят. Така че изпратете ни, владетелю, такъв учител и епископ, защото от вас винаги идва добър закон.“

Императорът свикал събранието и поканил Константин Философ и му предал това послание и казал: „Знам, че си изморен, Философе, но трябва да отидеш там, защото никой освен теб не може да се справи с този въпрос“.

Философът отговорил: „Уморен съм и тялото ми е болно, но с удоволствие ще отида там, ако имат писмо на техния език“.

И императорът му отговорил, казвайки: Дядо ми, баща ми и много други ги търсеха, но не можаха да ги намерят: как тогава аз да ги намеря?

Философът отговорил: "Кой може да състави писмо и  да не получи името на еретик?"

Императорът отговорил и с чичо си Бард, „Ако искаш, Бог може да ти го даде, както дава на всички, които молят без съмнение и отваря на този, който почука“.

И така Философът си тръгнал и по стария обичай се отдал на молитва с другите послушници.

Скоро след това Бог му се явил, слушайки молитвите на своите послушници и веднага съставил писмата и започнал да пише думите на Евангелието: В началото беше Словото и Словото беше с Бог, и Бог беше Словото и т.н.

Императорът се зарадвал и прославил Бога със своите съветници, и го изпратил с много дарове и написал на Ростислав следното писмо:

„Бог, който заповядва на всички да стигнат до истината чрез познанието и да се издигнат на по-високо ниво, видя вашата вяра и усилия, направи това и днес, когато разкри буквите на вашия език, които не бяха от самото начало, а само през последните години, за да бъдете и вие един от великите народи, които прославят Бога на езика си. И така, ние ви изпратихме онзи, на когото Бог ги е разкрил, човек на честта и предаността, много образован и философ. Затова вземете този подарък, по-голям и по-ценен от цялото злато и сребро, скъпоценни камъни и мимолетно богатство, и се опитайте да въведете писмото и с него да търсите Бог с цялото си сърце“.

В 15-та глава научаваме за пристигането на Константин в Моравия:

„Когато дойде в Моравия (Константин) , той беше приет с голяма почит от Ростислав, който, когато събра учениците, му ги повери за поучение. Скоро той преведе целият църковен псалтир и ги научи на Божията сутрешна молитва, вечерните, ритуали и тайните служби, както и други учения, граматика и музика.“

За да добием представа за това, как някои преписи се различават помежду си, нека разгледаме този параграф, как е написан от други транскриптори в Русия:

„Когато дойде в Моравия (Константин) , князете Ростислав и Светополк го приеха с голямо уважение, заведоха го в двореца си и му отдадоха голяма чест. Той се посъветва с принцовете, за да събере учениците за него, да ги научи на писанията и учението. Те събраха петдесет младежи, както той беше заповядал, благослови ги и им даде книгите. Mладежите напредваха с божествена благодат, някои на словашки (буквално в оригиналния препис: „на Словенски“) , но други на гръцки, за да разберат значението на Писанието. И така той ги научи на службата Божия, на сутрешната молитва, на вечерната и на тайната служба и установи други учения, граматика и музика там “.

Както вече беше посочено във връзка със седалището на Ростислав и Светополк, не може да се твърди със сигурност, че Ростислав е имал постоянно основно седалище само в западната част на Моравия, а Светополк само в източната част на Нитра. От този пасаж следва, че Ростислав и Светополк са посрещнали Константин заедно на едно място, тъй като: „... князете Растислав и Светоплолк ги приемат с голямо уважение, доведоха ги в своя дворец ...“. Да не забравяме, че Ростислав и Светополк са роднини, така че и двамата може да се чувстват, като у дома си , еднакво добре  и в Нитра, и във Велеград (в Стария град).

 

В 15-та глава от "Житието на св. Константин" намираме други важни данни:

„Когато (Константин) пребивава в Моравия в продължение на четиридесет месеца, той отиде да благослови своите ученици. Прие го, Коцел, принца на Панония, който много хареса словашката писменост (буквално в оригиналните преписи: „словашки /словенски/  букви, словашки /словенски/  книги, словашки /словенски/ книги“) , научи я и му предаде петдесет ученици да ги обучи. И той му отдаде голямо уважение и го придружи. Той не взел от Ростислав или от Коцел, нито злато, нито сребро, нито други неща, давайки словото на Евангелието дори без награда. "

 

В глава 16 от „Житието на св. Константин“ се описват събитията, станали във Венеция през есента на 867 г. Тук Константин спира по пътя си към папата в Рим със словашките книги и своите ученици. Тук избухва големия диспут с онези, които се противопоставяха на богослуженията на езици, различни от „избраните“ и Константин им обяснил защо е дал на словаците нова писменост и защо ги учи на техния собствен словашки език:

 

„Когато беше във Венеция, нахвърлиха се срещу него латинските епископи, свещеници и монаси като гарвани върху сокол" и предизвикал  триезичната догма:„ Човече, кажи ни защо създаде за словаците писменост (буквално в оригиналния документ: „Словени“) , на какво ги учиш, никой друг не е измислял писменост преди това, нито апостолът, нито папата на Рим, нито Грегорий богослов, нито Йероним, нито Августин? Ние познаваме само три езика, на които да славим Бога в книгите: еврейски, гръцки и латински"

 

Философът им отговорил: „Не вали ли дъжд от Бога по един и същи начин за всички? Дали слънцето не грее еднакво за всички? Не дишаме ли всички еднакъв въздух? И така не се ли срамувате, че признавате само  три езика, та другите народи и племена да останат слепи и глухи? ... "

Текстът продължава с много други примери и аргументи на Константин-Философ, с които той защитава своите действия. Главата завършва с думите:

„С тези и с още по-силни думи той ги засрами, напусна и ги остави“.

Глава 17 е още по-важна , тъй като тя свидетелства за срещата на Константин с папата, който благославя учениците на Константин и словашките книги и словашкият език , като нов език за богослужение:

„Когато папата разбра за него, той го извика. И когато дойде (Константин) в Рим, самият папа Адриан го посрещна , заедно с всички жители на града, със свещи, защото и мощите на св. Климент донесе (Константин носи мощите на папа Климент, които намира на едно от мисионерските си пътувания в миналото) , мъченик и Римски папа ..“

 Когато папата получил словашките (буквално в оригиналните преписи: „словенски“) книги, той ги освети и ги постави в църквата „Света Мария“, наречена Фатне (което означава „при яслата“, това е храмът на Санта Мария Маджоре) и изпя над тях светата литургия.

 Тогава папата нарежда на двамата епископи, Формос и Гондрих, да благославят словашките (буквално в оригиналните преписи: „словенски“) ученици. И когато бяха благословени, те веднага изпяха литургията на словашки (буквално в оригиналните преписи: „словенски“) език в църквата „Свети Петър“.

 "И на втория ден пееха в храма на Свети Петър, а на третия ден пееха в храма на Свети Андрей. И след това отново в храма на великият учител на народите, апостол Павел през нощта пееха божествената литургия на словашки (буквално в оригиналните преписи, „словенъски, словенски“, превод на бълг. словашки) над Гроба Господен и имаше подкрепата на епископ Арсений, един от седемте епископи и библиотекаря Анастасий“.

18-та глава „Житието на св. Константин“ е последна, защото описва смъртта на Константин, починал е в Рим, където е погребан в църквата Св. Климент:

„И той (Константин) претърпя много трудности и изпадна в болест ...

На следващия ден той облякъл монашеска роба и приел името Кирил (затова наричаме още Константин Кирил, което е второто му религиозно име) . И той остана в този църковен живот петдесет дни. И когато наближи часът на вечния мир и на вечните си покои, той вдигна ръце към Бог и се помоли ...

И така той умря при Господа, когато беше на четиридесет и две години, на 14 февруари 869 г. И папата заповяда на всички гърци, които бяха в Рим, както и на римляните, събрали се със свещи, да пеят над него и да му осигурят процесия , предназначена като за самия папа. Така и направиха ...

И така го положиха в ковчег в гробницата от дясната страна на олтара в църквата Свети Климент ... "

В нито един от запазените преписи от "Житието на Св. Константин", ние не намираме формата "славянски-", има само една форма на тази дума "Словѣне": "словенски-", т.е. словашки. Така , че никъде няма "славянски" език, "славянска" писменост и монасите не пеели химни на "славянски". Това е била словашка реч, писмото е било  словашко, а песнопението също словашко .

Крал Светополк I.

 

Крал Светополк I

(ок. 830г. -  894г.)

Най-успешният владетел на СЛОВАЦИТЕ

Светополк I (в историческите текстове - Sventopulk, Zventapu, Zwentibald, Zuendibolch , Suatopluk, Svjjtblk, -bilk, -balk, -bulk  около 830г. -  894г. ) е от 50-те години на IX век принц на словашкото княжество Нитра и от 871 г. до 894 г. е  третият и най-важен владетел /rex/ на Словакия/Sclavinia, Slovensko/.
Точната дата на раждането му е неизвестна, той умира през 894г. Произхожда от рода на Моимировци.
Латинските източници  (т.е. главно франкски или папски) титуловат Светополк, като Рекс /крал/, dux (херцог, принц, владетел, водач), princeps (принц) или comes  (владетел). Неговата държава се нарича regnum (царство или понякога по-свободно се разбира като империя ) територия само на един, т.е. суверен, владетел).
Светополк I е най-значителният владетел на словашката държава, която при неговото управление достига най-голямо териториално разширение, по военна мощ се изравнява с Източно франкската монархия. Повечето военни битки приключили с поражение за франките. През 880 год. папа Йоан VIII обявил Словакия за папска земя, с което я приравнява на останалите кралства по това време. В писмо на папа Стефан V от 885 год. буквално пише: До Светополк , крал на Словаците (Zuentopolco regi Sclavorum).
Като първи владетел, Светополк използвал титлата „крал“. Той подчинил много съседни земи, населени със славянски племена: Висляни (южната част на Полша) (874), Силезия (880), басейна на Тиса (881), Балатонското княжество (883), Бохемия и лужишките сърби (890). При неговото управление Словакия /Slovensko/ достигнала своето най-голямо териториално разширение.
Крал Светополк починал през 894 година. След смъртта му папата го определил като „dilectus filius“ в своите писма – титлата дотогава е била запазена само за византийският и франкският император.
Берхтолд от Кремсмюнстер, баварски летописец  пише, че през 876 г.: „Вихинг, с помощта на крал Светополк, възнамерявал да установи архиепископия в митрополията на Склавиния / Словакия/“.
Из „Житието на Константин“ („Римската легенда“) се пише, че когато Константин и Методий дойдоха при Ростислав, „жителите на Склавиния  /Словакия/ излязоха да ги посрещнат и ги приеха с голямо благоговение“.
В „Historia episcoporum Pataviensium et ducum Bavariae“, наречена „Historia Laureacensis“, се  пише, че от IX в. на архиепископите от Лотарингия са били подчинени епископите в Нитра, Склавиния /Словакия/.
От житието на Методий знаем, че Словаците („словените”), са се представили, като „словенe“ на византийският император Михаил , когато поискали да им изпратят християнски духовници, "и ние словените /Словѣне /сме  проста че ляд ..., "официалният исторически превод е:
 "И ние, словените, сме обикновени хора ... "
В кореспонденцията между  Светополк и Рим , папата  се обръща към него като “Sclavorum Rex” – кралят на словаците („Zuentopolco REGI ... ... sclauorum” , което означава, че Светополк е кралят на словаците ).
Според хрониките на Св. Нестор ( през  1056 г.- 1114 г., Киев),  най-ранният запазен източно славянски летописец, древната родина на славяните е поставена между река Дунав и Карпатите, където живеят словаците.
В хрониките на св. Нестор пише:
Когда славяне жили уже крещенными, князья их Ростислав, Святополк и Коцел послали к царю Михаилу, говоря: «Земля наша крещена, но нет у нас учителя, который бы наставил и поучил нас и объяснил святые книги. Ведь не знаем мы ни греческого языка, ни латинского; одни учат нас так, а другие иначе, от этого не знаем мы ни начертания букв, ни их значения. И пошлите нам учителей, которые бы могли нам рассказать о книжных словах и о смысле их»… Услышав об этом, Лев вскоре же послал их, и пришли они к царю, и сказал им царь: «Вот, прислала послов ко мне Слованская земля, прося себе учителя, который мог бы им истолковать священные книги, ибо этого они хотят». И уговорил их царь и послал их в Слованскую землю к Ростиславу, Святополку и Коцелу.“
Светополковата империя се е наричала „Словенска Земя“. Великоморавия е била само част от една огромна по територия  страна, разделена на три части – княжеството на Ростислав, империята на Светополк  и княжеството на Коцел, които са били покръстени.
При управлението на крал Светополк през 880 г. Папа Йоан VIII издава була Industriae Tuae (Вашето усърдие), с която създава независима моравска църковна провинция начело с Методий и епархия Нитра начело с Вихинг. Папата утвърждава Словакия/ Sclavinia/ като християнска държава под покровителството на Светия престол. В същото време той приема Словакия/ Sclavinia/ в лоното на Светия престол, при което Светополк и империята му придобиват пълен държавен суверенитет. Така за първи път в историята на словаците, те придобиват статут на суверенна европейска нация с уважаван монарх (крал), със собствена църковна администрация, зависима само от папският престол.
Държавата на крал Светополк на арабски се произнасяла „Ал Саклабия“, което буквално е Словакия.
През 2012 год. е публикуван преводът на целият текст  от арабският пътешественик, Ибн Руста (IX в.), който вече е достъпен в интернет: http://www.archive.org/details/bibliothecageogr07goej
„..И има разстояние от десет дневни похода между държавата  на Печенегите и държавата  Ал Саклабия /Словакия/. И по-близо до границите на Ал Саклабия е град, наречен  Уеб Нит /Нитра/.  Ще стигнете до града по трудни пътища. Ще срещнете извори с вода и гори докато стигнете до тяхната земя. Страната Ал Саклабия е равнинна и обрасла с гори. ……
…..Оръжията им са: копие за хвърляне, щит, копие с щит и стрели, други оръжия нямат…...
Наричат владетеля си жупан  и се подчиняват на него и зависят от неговата дума. Резиденцията на Владетеля  е в средата на областта му.
Най-благородният, най-известният от тях, когото наричат владетел над владетелите, се нарича Светополк (Svjjtblk, -bilk, -balk, -bulk) и е по-голям и по-висш от жупана, който е негов заместник. Този владетел също има коне и се храни изключително с кобилово мляко. Той има прекрасни рицари, които са едновременно, и силни, и смели. Градът, в който живее, се нарича Джируаб и там се организират месечни пазари, които продължават три дни, където те купуват и продават.
Кралят  събира данъци от тях всяка година. Който има момиче, е длъжен да подарява (на краля) веднъж годишно дрехи. А който има син, също е длъжен да подарява дрехи веднъж годишно. А онзи, който няма нито син, нито момиче, е длъжен да подари скъп комплект дрехи от дрехите на жена си или прислужницата си.
Когато  хванат някой да краде,  кралят го наказва с удушаване  или го поставя под надзора на някой от владетелите на отдалечените му области…..“
В Региновата хроника сe казва: "Zuentibold, рекс Marahensium Sclavorum" (Светополк, кралят на Моравска Словакия) през 894 г.и "Регнум Marahensium" (моравското кралство) през 890г.
Във Фулдските летописи, 884 г. е написано:  „Zwentibaldus dux cum princibus suis“ (херцогът / владетелят Светополк със своите князе) и във връзка с княжество Нитра преди края на управлението на Ростислав „regnum Zuentibaldi“ (Кралството / Империята на Светополк).
В официалната писмена кореспонденция с Ватикана, папата се обръща към него, като крал на словаците (rex sclavorum), например в  писмо на папа Стефан V от около края на 885 г. до Светополк (намерено е в Heiligenkreuz, Австрия) е написано в обръщението към него"... Светополк, крал на Словакия".
В Industriae tuae от 880 г.папата се обръща към Svätopluk с владетелят на словаците.
Чешкият летописец Космас също пише за него : "Zuatopluk rex Moravie" (Светополк, крал на Моравия).
Арабският летописец от IX в. Ибн Руста изрично пише, че Светополк е коронясан, че той е "владетел, който има ранг на ra'ís ar-ru'asá" (владетел на владетелите, водач на вождовете, началник на вождовете, принц на принцовете и др.).  И по-нататък в текста също го определя директно като цар (в по-свободен превод владетел). Персийският учен и летописец Гардизи назовава Светополк  „малик“ (цар) и също така изрично пише, че „носи корона на главата си“.
В славянският текст от  Житието на Константин и Методий , титлата на Светополк е „kъnędzь“ . С тази дума, която обикновено се превежда като „княз“ и чието значение се е променило с течение на времето /днес на слов. думата „княз“ се превежда , като свещеник/, славяните са назовавали различни висши или по-нисши владетели - владетеля, княза, знатния благородник и други подобни.
Според старата хърватска хроника на неизвестен автор от Дукляна, която е запазена в латински превод и е базирана на по-стар глаголически текст, Доминик [който бил изпратен в Моравия от Стефан V през 885 г.] коронясал Светополк за крал според каноните на римската обредна церемония (повече виж в „Romanorum regum - Глава IX“).
Обръщението на папата като към „единствен и най-скъп син“ [от 885 г. и по-рано в Industria tuae 880 и от 879 г.] според тогавашния етикет на римската курия се използвало от папата само към римските императори или в контакт с монарха.
Светополк е племенник на княз Ростислав от династията на Моимировците. В края на 50-те години на 9-ти век той става княз на словашкото нитрианско княжество /ducati Nitravi/. През 867 г., след една (неуспешна) източнофранкска атака, Ростислав предал княжество Нитра (т.е. цялата източна част на Моравия) на Светополк.
След тази година Моравия де факто е разделена на две части, но много преди това Светополк не е бил само един от князете на Ростислав, а съвладетел на Ростислав.
Фулдските анали споменават Княжество Нитра, като „земя на Светополк“ и я отличават от Моравия на Ростислав.
През 9-ти век Geographus Bavarus споменава, наред с другите народи и "мерехани", които по това време са имали 30 крепости. Тези мерехани са нитрианските словаци. Това е най-старият документ, в който се споменават директно словашките предци по времето на Велика Моравия. Вижда се, че дори и след обединението на моравският регион с региона на Нитра, баварският географ възприема разликата между първоначалните моравци и "другите моравци". „Другите моравци“ се свързат с територията на дн. Словакия. Баварският географ ги нарича Merehani.
Баварският автор, който обобщава познанията си за славянските държави на границата на новата Източна франкска империя, от северната страна на р. Дунав ясно разграничава двете великоморавски княжества. Това произведение е създадено около 10 години след завладяването на Нитра от Моимир. Затова за чуждестранните наблюдатели жителите на двете княжества вече са моравски склавини. Разликата между тях се е изразявала от неизвестния автор с малко отклонение в името. Той нарича Мархария по-близките, а по-далечните, които все още смята за самобитен „народ - популус“ Мерехани.
".......Betheimare (Бохемия) имат 15 крепости, Маrharii (моравия) имат 11 крепости, Българите имат само 5 крепости, защото са многобройни и нямат навик да строят крепости. Има народ, който се нарича Мерехани (словашки моравци), те имат 30 крепости. Това са държавите, които граничат с нас…" 
Мархари-Мерехани са двете части на словашката държава, Моравия и Нитра, наречени с общото си име.
Папата се обръща по подобен начин през 869г. с писмо „Gloria in excelsis“ към „Ростислав, Светополк и Коцел“ (към техните княжества - Моравското, Нитрианското и Панонското, които образували словашката архиепископия на Методий). Също така поканата до Михал III. от 862 г., от която произтича мисията на Кирил и Методий, Ростислав и Светоплок изпращат експлицитно заедно.
През август 869 г. източнофранкският крал Лудвиг Немски събрал три войски от цялото кралство, които трябвало да се бият срещу словаците. Първата армия, състояща се от тюринги и сакси под командването на средния му син Лудвиг, нападнала полабските сърби. Кралят изпратил Карломан с баварската армия срещу Светополк, който управлявал независимото словашко нитрианско княжество, а самият крал начело на франките и алеманите решил да атакува Ростислав. Крал Лудвиг обаче се разболял и вместо това командването на армията поема неговият най-малък син Карломан.
През 870 год. Светополк сключил отделен мир с най-малкия наследник на франкския трон и присъединява няколко територии към Словашката държава на изток. Ростислав не одобрил тази постъпка и се опитал да елиминира своя племенник Светополк. През 870 г. Светополк поверява княжество Нитра под закрилата на Източнофранкската империя и не се подчинява на Ростислав. Ростислав се опитал да убие Светополк на кралски пир и да възстанови влиянието си в княжество Нитра. Цялото планирано убийство обаче излязло наяве и Светополк научил за всички действия на чичо си срещу него. В отчаяна ситуация Ростислав и хората му се опитали да хванат Светополк, но попаднали в собствения си капан. Светополк успява да залови Ростислав и впоследствие го предава в ръцете на източнофранкския крал Лудвиг Немски, дългогодишен противник на Ростислав. Ростислав е ослепен и затворен  в един от баварските манастири. Карломан превзел Моравия и я предал за администриране на маркграфовете Вилхелм и Енгелшалк. Светополк от словашкото княжество Нитра се надявал, че ще стане владетел и на частта на моравските територии управлявани от Ростислав и отказал да признае източнофранкската окупация на земите управлявани от чичо му.
През следващата година (871 г.) маркграфовете обвиняват Светополк в предателство и той, подобно на Ростислав, е затворен в Бавария.
През лятото на 871 г. в източната част на Великоморавия (в словашкото нитрианско княжество) избухва въстание срещу източнофранкските регенти под ръководството на свещеника Славомир, който е в родствени отношения със Светополк. Франките освобождават Светополк при условие, че той им помогне да потушат въстанието.
Освободеният Светополк, пристигайки в Словашка Моравия /Sclavos Margensens/, тайно се сговаря с въстаниците и през 871 год. заедно побеждават баварската армия.
При крал Светополк, Словашката държава преживява безпрецедентен икономически и цивилизационен възход, майсторите изработват по-модерни оръжия (особено мечове), а бижутерите усвояват сложни производствени методи при производството на великолепни бижута.Напредващата християнизация се проявява не само в изграждането на каменни храмове, но и в производството на малки сакрални предмети (кръстове, капторги и др. реликви).
Победата на Светополк бележи окончателния край на всяко господство на Източна Франкската империя  в Моравия.
През 871 и 872 г. Светополк трябвало да отблъсне по-нататъшни франкски атаки.
През 872 г. Светополк успява да отблъсне военната кампания на германския крал Лудвиг. Експедицията на сина му Карломан също завършва неуспешно. Очевидно по същото това време нараства интереса към съдбата на архиепископ Методий, който незаконно е държан в плен в Бавария. Светополк и словаците настояват пред папа Йоан VIII да изиска от немското духовенство освобождаването на Методий от затвора, където той престоял 2 години и половина и да го провъзгласи за моравски учител и архиепископ. Настояването им било удовлетворено. Енергичният папа Йоан VIII през 873г. остро се противопоставя на баварските епископи и постигнал освобождаването на Методий от плен. След това Методий успява да се завърне в Моравия и да продължи организацията на независимата словашка църковна провинция. През 873 г. папата назначава Методий за моравски архиепископ, на който пост работи 12 години.
Владетелите на Източнофранкското кралство били убедени, че Светополк е много сериозен враг и затова започнали преговори с него за мир.
През 874 г. пратениците на Светополк, водени от Йоан Венециански, сключват Форхаймския мир с Лудвиг Немски.
Оттогава Светополк започнал да приобщава обширни области към Моравия - Бохемия дн. Чехия и Лужица (890г.), Силезия (880г.), Висла дн. южна Полша (874г.), Панония -дн. Унгария (881г.-884г.). По време на Светополк Моравия достига най-големият си размах, поради което често е наричана Великоморавска империя или Светополковата империя.
През 70-те години на 9 век Светополк реорганизира Великоморавското общество и армия. По-късно моделът му е използван от държавите Бохемия , Полша и Унгария .
През 880 г. е направен първият опит за разделяне на империята на епархии . Единствената известна епархия (подчинена на архиепископ Методий) е създадена в гр. Нитра , начело с епископ Вихинг . Въпреки призива на папата, Светополк не изгражда други епархии.
След смъртта на Методий ( 885 г. ), Вихинг завладява моравската църква и през 886 г. е накарал учениците на Методий да бъдат изгонени от Моравия.
Латинската литургия и баварските свещеници отново се завръщат във Моравия. Въпреки, че Светополк винаги е подкрепял латинските свещеници (водени от Вихинг) и следователно толерирал тяхната борба срещу славянските свещеници, той скоро разбрал, че Вихинг многократно се е съюзявал с Арнулф от Каринтия срещу него.
През 882 г. Светополк се включил като съюзник на Карл III. Тлъстия в поход срещу Източната Марка и прогонили от там графовете Уилям и Енгелшак. Те избягали при своя съюзник в Панония, Арнулф от Каринтия , който след това убедил България да си върне територията, която Светополк завладял в  Източна Унгария през предходната (881 год.) година.
Светополк обаче побеждава българите и през 883 г.и 884 г.  присъединява Панония към Моравия, т.е. територията на Арнулф от Каринтия.
Това завоевание му е потвърдено през лятото на 884 г. от Карл III. Тлъстия на хълма Чумберг (mons Comianus) близо до Виенската гора.
В същото време между Източнофранкската империя и Великоморавската империя се договаря траен мир.
 Арнулф от Каринтия спечелил Бавария в тези преговори, а славянският княз, Бреслав, спечелил територията заключена между реките Драва и Сава .
През 885, Светополк също сключил мир с Арнулф от  Каринтия, отчасти защото вече било ясно, че Арнулф ще стане новият крал на Източна Франкония (887) и отчасти защото Светополк е кръстник на незаконния син на Арнулф Цвентиболд (Zuentibold), по-късно става крал на Лотарингия .
Днешният словашки герб (донесен от Кирил и Методий в Словакия ) е пренесен от Zuentibold в Лотарингия, като т.нар кръст на Лотарингия.  
Въпреки мира, в периода  888 г. -  889 г. между Арнулф от  Каринтия и Светополк възникнали конфликти заради Панония.
През 888 г. умира Борживой I , князът на Бохемия и Светополк също става владетел на Бохемия от името на непълнолетните му синове. През 890 г. Арнулф от Каринтия признава в „Омунтесперх“  (днес в  Амандеги-Панонхалма или Омунтесдорф ) владичеството на Светополк в Бохемия.
След това Светополк присъединява Лужица /дн. в Източна Германия/ към своята империя.
През юли 892 г. възниква нов голям конфликт, в който Арнулф изпраща баварски, франкски и швабски войски, както и войските на Бреслав, срещу Светополк.
Когато се оказа, че тези войски не са достатъчни, Арнулф също наема старо маджарски войски.
 Моравия побеждава всички тези войски.
Конфликтите с Арнулф избухват отново през 892 г.и 893 година.
В лицето на Светополк Словакия /Slovensko/ се сдобива с изключително способен владетел, който скоро след идването си на власт успява да регулира вътрешното положение в страната и поставя бариера за териториално разширяване от най-близките си съседи. За по-малко от четвърт век той превръща Словакия в сила, която  става много важен политически фактор в Средния Дунав.
 Сключването на мир със западните си съседи позволило на Светополк да започне експанзия срещу съседните славянски страни на север , юг и изток.
През 875 г. той завладява княжеството в горното течение на р. Висла. Победеният принц на Вислан  приема кръщение от моравския архиепископ Методий. През следващия период Светополк продължава да води войни срещу езичниците. Той напада славяните от Потисия, които са под българска власт.
След неуспех в първия етап, той в крайна сметка успява да победи и разшири владенията си по долния Дунав. Източната граница на неговото владение се намирала в планината Бихар /днес в Румъния/, която се превръща в естествената гранична линия с българите.
Върхът на държавната дейност на Светополк е изпращането на пратеници в Рим през 880 г. Архиепископ Методий информира папата за желанието на Светополк да предаде държавата си под прякото покровителство на трона на Св. Петър, което Йоан VIII с радост приема.
Този акт имал за цел да освободи словашката държава от тясната й зависимост от Източнофранкското кралство. В отговор на категоричното искане на Светополк, папата създава епископия в гр. Нитра и въвел  първия епископ Вихинг, бивш бенедиктински монах. На него се приписват заслугите за възникването на бенедиктинския манастир "Св. Иполитан" край връх Зобор / гр. Нитра, Словакия/.
Образуването на нитрианската епископия е несъмнено доказателство за голямото значение на гр. Нитра, като столица и княжеска резиденция на държавата на словаците. За същото свидетелства и изграждането на нови укрепления, изцяло направени от камък, които са покривали цялата планинска крепост.
В резултат на загубата на обширни територии в Потисия, българите и баварците се доближават политически. През 882 г. българите предприемат опустошителна атака срещу източните райони на словашката държава. Не било възможно обаче да си възвърнат изгубените земи, тъй като войските на Светополк спрели нападателите.
Светополк обвинил херцога на Каринтия Арнулф, който след смъртта на Коцел /син на словашкия княз Прибина/ получил контрол над Княжество Панония за подстрекаване на българските агресори. Освен това Арнулф подкрепял и защитавал синовете на бившите маркграфове Вилхелм и Енгелшалк. Светополк ги смятал за свои врагове и през 882 г. ги изгонва от Източната марка /дн. Австрия/.
Взаимната вражда се засилва толкова много, че Светополк, начело на мощна армия, атакувал Панония / дн. западна Унгария/ в две опустошителни кампании през 883 г. и 884 г. Така той успява да разшири държавата си до река Драва и Видинската гора.
Във фулдските хроники от 884 г. пише, че словашкият крал Светополк е довел толкова много воини в Панония, че на едно място е можело да се види как армията му преминавала от изгрев до залез слънце. Броят на бойците му се изчислявал от 30 до 50 хиляди пехотинци, най-малко 5 000 конници и до 1 000 коли с провизии и резервно въоръжение. За шиповете на  стрелите с тегло  от около 35-40 g и около 30 броя стрели на боец, е било необходимо желязо с тегло от около 1 кг. за всеки човек. Бойните брадви, металните копия и оръжията на ездачите представлявали най-малко 50 тона желязо.
През първата половина на 80-те години на IX век завършва делото на архиепископ Методий в Моравия. Заедно с най-близките си сътрудници завършва превода на библейските текстове на старо-църковно-словашки. Константин написва първото словашко стихотворение "Проглас". Също така превел и адаптирал византийското гражданско законодателство и написаният „Съдебен закон“ става „Гражданският кодекс“ на Словакия, първият сред славянските народи. Благодарение на тази дейност братята се считат за основатели на славянската литература. На Методий се приписва и авторството на есето за омилетиката „Призив към управляващите“. Отношенията му със светските власти по-скоро могат да се нарекат обтегнати. Въпреки че Светополк проявява уважение към него, като към глава на моравската църковна провинция, той предпочита латинските богослужения, а най-близките му доверени лица са епископ Вихинг и свещеник Йоан от Венеция.
Именно епископ Вихинг, който като епископ-суфраган е бил длъжен да се подчинява на Методий във всичко, непрекъснато се противопоставял на висшия си архиерей и словенското поклонение. Той не се поколебал да използва дори фалшиви писма срещу него, които съдържат обвинения в ерес срещу Методий и му забраняват да извършва словенски богослужения. Затова архиепископ Методий през 884 г. лишава Вихинг от епископския му чин. На 6 април 885 г., заобиколен от своите последователи, Методий умира; той е погребан с големи почести в катедралата Дева Мария в Рим
Базиликата е тясно свързана с историята на словашкия народ. На това място през 867 год. е извършена тържествената церемония  по освещаването на словашките книги от папа Адриан втори , която позволява употребата на старословенски език, като четвърти богослужебен език (след латински, гръцки и еврейски). Днес на това място има паметна плоча с образите на св. Кирил и Методий от благодарния словашки народ.
Преди смъртта си св. Методий посочва за свой наследник Горазд, свещеник от моравски произход. 
В началото на 80-те на IX век първият известен бохемски /чешки/ княз от рода на Пржемислидите Борживой,  признава върховенството на словашка Моравия. В княжеският двор на Светополк той получава кръщение от ръцете на архиепископ Методий.
През 888 г. Борживой умира и от името на малките му деца Светополк започва да управлява в Бохемия /Чехия/. Две години по-късно (през 890 г.) този факт е признат от източнофранкския крал Арнулф. С анексирането на Бохемия /Чехия/, Светополк получава възможността да влияе пряко на съседните сорби и разширява своята власт на север по река Сала.
През този период държавата на Светополк достига своят най-голям териториален обхват.
Годините на управлението на Светополк са върхът на икономическото и културното развитие на централните райони на Великоморавия. В югозападна Словакия, в южната част на централна Словакия и в южните райони на източна Словакия плътността на населението се е увеличила значително.
Последните археологически изследвания ясно показват, че по време на съществуването на Велика Моравия колонизацията е напреднала далеч нагоре срещу течението на р.Вах, р.Нитра, р.Хрон, р.Ипел, р.Слана, р. Хорнад, р. Торис и в планинските басейни в Карпатите.
Военните крепости се превръщат в естествените центрове на отделните региони. Те стават основата на териториално-административната организация (система от замъци - градове), оглавявана от жупани. За да отговори на нуждите на княжеския двор и многобройните отряди е създадена система от обслужващи села, разположени по целия периметър на словашките административни центрове. През този период се появяват манастири и нови видове укрепени селища - имения на сановници (например Дуцове край гр. Пештяни), които служат като резиденции на представителите на словашката аристокрация. В допълнение към жилищния сектор имало и сакрална сграда, до нея били погребвани роднините на собственика на имението и неговата свита. Наличието на имения на дворянството свидетелства за началото на процеса на формиране на феодални отношения в словашкото общество.
За богатството и привилегированото положение на представителите на словашката  аристокрация може да се съди по великолепието на гробовете с богата украса (мъжки гробове с военно снаражение, женски с бижута от злато и сребро)
Светополк умира през 894г . Датирането се основава на споменавания в два достоверни писмени извора- Региновата хроника и Фулдските анали.
Източниците от онова време обаче не посочват обстоятелствата на смъртта, мястото или начина на погребение.
Най-старата и най-разпространената е версията, представена от византийския император Константин Багренородни в работата „За управлението на империята“ от 10 век. Според нея преди смъртта си Светополк е разделил страната на три части и е оставил всяка на един от тримата си сина.
След това той назначил единият от тях за главен владетел. За да им обясни важността на съединението, той ги накарал постепенно да счупят три вързани пръта. Когато не успели, той разделил прътите и дал  по един на всеки от тримата, които лесно ги счупили.
Въпреки предупреждението на баща им да бъдат обединени, една година след смъртта му, между синовете  избухнала гражданска война. Тогава маджарите пристигнали и превзели страната. Самият мотив на историята е документиран писмено от иранския район от времето преди Христа.
От тримата синове, споменати в легендата (която обаче не споменава имената), първите двама са безспорно документирани в писмени източници:
Първият, Моимир II., става великоморавски крал след смъртта на баща си;
Вторият син, Светополк II. е син на втората съпруга на Светополк от Бавария;
Третият син – Предслав - името му се споменава в Чивидалското евангелие
Моимир II. и Светополк II., очевидно като полубратя, толкова много влезли в спор, че ако единият взел цялата власт, то другият вероятно щял да го убие. Моимир II. обсадил Светополк II. с неговите привърженици (придружени от баварската му майка) в неназована крепост в хрониките, откъдето го освободила армията, изпратена от фрaнkския крал. След освобождаването му, както пише в древните хроники, отвели момчето (Светополк II)  със себе си. Окупираната крепост била Братислава, където след напускането и е била поверена на владетеля Бреслав от Панония.
Няколко години по-късно (през 906 г.) крепостта  се споменава под името Breslawaspurch (замъкът Браслав) , откъдето произлиза и по-късното наименование Pressburg, Prešporok, респ. днес Браслав – Братислава, столицата на Словакия.