КОШИЦЕ

Най-големият катедрален католически храм в Словакия и Източна Европа е осветен на името на Св. Елизабета и се намира в Кошице, неговата височина и дължина е по 60 м. и може да събере 5 хил. души. От кулата се открива най-добрата гледка към целият град. Още през 70-те години на миналия век в него пожарникарите са давали дежурства всяка вечер. От там са наблюдавали дали някъде няма пожар. В миналото са се редували на смени и местните стражари, които предупреждавали за приближаваща опасност.

В готическата скъпоценност е укрито ценно съкровище – готически олтар , целият излят от желязо, единственият по рода си в Европа, осветен  е през 1931 год. в памет на жертвите от ПСВ. Използваният материал е от разтопеното желязо от оръжията, които са останали от тази война.

Случило се евхаристично чудо – по време на меса свещеник случайно разлял червено вино , т.е. трансформираната божия кръв върху използваното бяло платно и по необясними причини и без човешка намеса се появил образът на христовото лице. Необикновеното събитие е възприето , като чудо и през 1402 г. папа Бонифаций IX потвърдил, че в Кошице се съхранява христовата кръв и така градът изпъкнал видимо на картата на Европа.

Първата Чехо-словашка република

Първата Чехо-словашка република е възникнала преди края на ПСВ, тъй като капитулацията на победените Австро-унгарци била подписана на 3 Ноември 1918 год., а на Германия чак на 11 Ноември 1918 год.

Австро-унгария престанала на съществува 3 дни след възникването на Чехо-словакия след излизането на Унгария от хабсбургската монархия на 31 Октомври 1918 година.

Първият чехо-словашки парламент не е бил избиран, а е бил съставен, възоснова на резултатите от последните избори за австрийски имперски парламент през 1911 година.

Според първата чехо-словашка конституция е било възможно да се отнеме имунитета на осъден депутат.

Чехо-словакия е наследила от хабсбургската монархия 21% от цялата територия и 25% от населението и чак 70%-80% от австро-унгарската икономика.

Чешкият коридор е неуспешно предложение по време на Парижката мирна конференция от 1919 г. в резултат на Първата световна война. Според предложението е трябвало да се отдели територия по границата между Унгария и Австрия, която да свърже Кралство Югославия и Чехо-словакия.

Той се нарича Чешки коридор, тъй като представителите на Югославия на Мирната конференция са заявили, че биха предпочели територията да се отстъпи на чехите. Предложението е отхвърлено на конференцията.

Коридорът включва Бургенланд и други области, които се намират  на  бъдещата граница на Австрия и Унгария. Районът понякога се нарича Западна Трансданубия.

През февруари 1916 в меморандум към френското правителство, президентът на Чехо-словакия Томаш Масарик заявява, че коридорът ще коригира "разделянето на Чехо-словаците и югославяните“, което произтича от маджарското нашествие през 9-ти век.

Коридорът е щял да бъде дълъг 200 километра и широк 80 километра.

Това предложение е подкрепяно от поддръжниците на пан-славянската идеология, тъй като би създало обща граница между две държави, които представляват славянското единство (Чехо-словакия и Кралство Сърбия, Хърватско и Словения). Още по-големите славянски поддръжници са заявили, че ще се свържат северните (западните славяни) с южните славяни.

Чехо-словакия наследява от 70% до 80% от цялото промишлено производство на австро-унгарската империя, вкл. производството на порцелан и стъклария, захарни рафинерии; повече от 40% от всичките си дестилерии и пивовари; Шкода Пилзен, която произвежда въоръжение, локомотиви, автомобили и машини; химическата промишленост в Северна Бохемия. Седемнадесет процента от цялата унгарска индустрия, развиваща се в Словакия в края на 19 век, също попада в общият дял на републиката.

Чехо-словакия е една от 10-те най-индустриализирани държави в света.

Текстилната, стъкларската и обувната промишленост са сред най-развитите в света.

Чехо-словашката военна промишленост  не е имала конкуренция в Европа.

Електро-енергетиката и електрониката се развиват успоредно със завършването на електрификацията на Чехо-словашката република.

През 1928 г. в Чехо-словашката република имало само 38 000 безработни, което е под 1% от работоспособното население.

През 1929 година участието на Чехо-словашката република в световното промишлено производство е 1,4%, което я поставя на десето място в световен мащаб.

В Първата Чехо-словашка република са имали достъп до електричество повече от 34% от населението в чешките земи и 14% от населението в словашките земи.

Чехо-словакия се превърнала в единствената наследническа държава на Австро-унгария, която западният свят признал още преди провеждането на парижката мирна конференция

Подкарпатска Рутения станала официално част от Чехо-словакия чак една година след възникването й със съглашението между Чехо-словакия и съюзниците от 10 Октомври 1919 година.

Временното чехо-словашко правителство формирано на 14 октомври 1918 година е признато от САЩ , 8 дeнa по-късно от Куба.

След присъединяването на Подкарпатска Рутения, Чехо-словашката държава е граничела с Румъния

Населението на Чехо-словакия спонтанно обявило независимост, докато представителите на великите сили преговаряли в Женева на 28 Октомври 1918 година.

Новата държава възникнала всъщност случайно, след като на пражките улици хората приели новината за подписаното примирие от Австрия , като край на монархията и обявили независимост.

От 6 Октомври 1917 година , след създаването на чехо-словашкия военен легион със съгласието на руското правителство, несъществуващата държава вече имала официално собствена армия.

Италия била първата страна, която половин година преди възникването на новата държава признала съществуването на бъдещата Чехо-словашка република на 21 април 1918 година.

Американският президент Удроу Уилсон, който съдействал за възникването на новата република, имал зет, цигуларят Вацлав Копта, сънародник от същото населено място, от което бил и външният министър Едуард Бенеш

Президентът на Първата Чехо-словашка Република Томаш Гарик Масарик е бил син на Словак и Немкиня, която научила чешки от своите деца

В началото на миналия век Чехо-словакия е сред 10-те най-богати страни в света в абсолютния смисъл, въпреки че не е била голяма страна.

Икономическата мощ е особено голяма в края на 20-те години на 20 век. БВП на глава от населението е бил над този на Германия, Франция, Италия и Великобритания, до 1929 г.

В края на 20-те години на миналия век чехо-словашката корона е най-силната валута в Европа , дори спрямо швейцарската валута, което отразява много здравите финанси и икономическата ситуация като цяло.

Едуард Бенеш е единственият представител на нововъзникналите държави, който е бил поканен на тези преговори. Приносът му е, че допринесъл за успешното приключване на преговорите за Чехо-словакия. Някои от политиците участвали на тази конференция го поставят в топ 10 на най-добрите дипломати.

Словакът Милан Растислав Щефаник е генерал от френската армия. Заедно с Томаш Гарик Масарик основали чехо-словашкият народен съвет – върховният орган на задграничната съпротива.

През втората половина на 1916 година участвал във формирането на чехо-словашките военни отряди в Русия, известни като чехо-словашки легионери, които наброявали 60 000 души.

Привлича на своя страна подкрепата на чехо-словашките емигранти в Америка. Мобилизира сънародниците си за образуването на обща държава на чехите и словаците.

На 4 Май 1919 год. след 6 годишно отсъствие се завръща в родината си , но умира в самолетна катастрофа при неизяснени обстоятелства.

Повечето словаци подсъзнателно чувстват, че с неговата смърт са погребани надеждите за равноправно положение на словаците в новата държава с чехите.

 

 

БРАТИСЛАВСКИ ЗАМЪК

В битката срещу франките през 623 г. близо до днешните западни покрайнини на Братислава словаците печелят първата исторически документирана победа над франките и се организират в ранна феодална формация, известна като империята Само със столица Братислава / ВО ГАТИС БУРГ/.

Между VII и VIII век територията е включена в Княжество Великоморавия, прерастнало в империя при крал Светополк. Замъкът е резиденция на княжеския род Моимировци и на църковния представител.

Замъкът в Братислава през IX век се счита за една от най-важните крепости на Велика Моравия, освен Нитра и Девин, както и за важен религиозен и светски център на империята.

Замъкът е подлаган многократно на атаки от чужди войски, които са използвали момента, в които вътрешните сили са отслабени за да го превземат.

Честите случаи са борбата за унгарската корона. През 907 г. градът се защитава от маджарското нашествие, през 1030 г. се защитава от атаката на обединените армии на германския император Конрад II и на чешкия княз Бретислав I.

През 1042 г. той оцелява при неуспешна двумесечна обсада на германския император Хенри III.

По време на управлението на крал Бела III през 1189 г. в замъка се случва знаменателно събитие. Крал Бело подкрепя призива на папа Григорий VIII за кръстоносен поход. По този повод замъкът в Братислава и околностите му се превръщат в място за събиране на кръстоносци от цяла Европа, преди  заминаването им за Светите земи. Германският император Фредерик I Барбароса е бил водач на експедицията, от която не се завръща.

През втората половина на 13 век замъкът е заложен в полза на чешкия крал Отокар II след окупацията на Западна Словакия през 1271 година. След завладяването на замъка той прави неуспешен опит да смени местната администрация, но среща местната съпротива и предизвиква нова обсада на  хълма със замъка през 1273 г. Ситуацията се променя, когато Отокар II е бил принуден да напусне Горна Унгария поради политически проблеми в Бохемия.

Градът е словашко-унгарско-немски-еврейски като население. През 1291 г. от крал Андрей III придобива привилегии на свободен град.

Братислава получава  истински разцвет след битката при Мохач (1526 г.), когато става столица на Унгарското кралство.

Между 1536 и 1783 г. Унгария става част от Австрийската империя на Хабсбургите, а Братислава става място за коронация на унгарските крале (общо 19). Днес тази церемония се провежда веднъж годишно в катедралата Свети Мартин под крепостта.

След смъртта на унгарския крал и окупацията на унгарската столица Буда от турците, овдовялата кралица Мария Хабсбург с малък антураж и висши църковни служители се спасява  в свободните територии на Словакия.

Победата при Мохач е от решаващо значение за османците.

Те завладяват около 1/2 от цяла Унгария без сериозни затруднения.

По време на кралството само в "горните земи" - територията на днешна Словакия, основният християнски и национален символ е двойният кръст.

Борбата за унгарската корона започна отново, но в крайна сметка короната е взета от нейния брат, австрийският ерцхерцог Фердинанд I.

През 16 век Унгария е разделена на 2 части - Горна или "Кралска Унгария" територия, населявана от Склавонци (словаци), използващи Sclavónsky / Словашки / език и "Турска Унгария", част от Кралство Унгария, окупирано от турците.

 

Влиянието на турците се усещало отвъд окупираните територии. Имало набези и грабителски походи срещу населението.

В граничните райони се поддържали постоянни гарнизони. Например през 1607 г. границата е охранявана от 20 000 войници, което е струвало на държавната хазна 1,8 милиона  годишно злато.

Значително постижение в защитата на южната граница на Словакия представлявали отбранителните крепости, построени в края на 16 век.

Не е било възможно да се покриват такива военни разходи само от необсадените територии. Събирането на данъци обхващало по-малко от половината от общия бюджет. Затова бюджетът е трябвало да се допълва от други източници. От 1530 г. германският императорски райхстаг одобрявал така наречената „турска помощ“ за Горна Унгария.

Друг източник е пренасочването на пари от други части на Хабсбургската империя.

Вътрешните австрийски провинции финансирали защитата на славонската военна граница от езерото Балатон до Адриатическо море. Чешките региони субсидирали граничната отбрана на Словакия.

Повечето от разходите са насочвани към Комарно. Защитата на Източна Словакия е осигурявана от Силезия.

Тази система за финансиране на разходите за отбрана е неизбежна, тъй като в противен случай турците лесно биха могли да преодолеят защитната линия.

Императрица Мария Тереза ​​също е била чест посетител на града, като кралица на Унгария. В момента Виена и Братислава са двете най-близки столици в Европа.

През 1663 г. турските войски започват нова военна акция. Турците се отправили към словашките земи, където Братислава била основната им цел и посока на похода.

Пред замъка се събира 20 000 османска армия, която иска да премине Дунава и да се присъедини към обсадата на Виена.

Замъкът е защитаван само от един малък императорски гарнизон и въпреки това вражеските войски не са могли да го завладеят. На 12 септември 1683 г. турците претърпяват окончателно поражение в битката при Виена и са принудени да напуснат цяла Унгария и южна Словакия.

През 1805 год. мирният договор между Наполеон и Австрия е сключен в огледалната зала на братиславския дворец.

Магическата осмица в историята на Словакия

Нумеролозите знаят, че осмиците са магично число, което се свързва с амбиция, воля, въображение, но също така и със сила, съдба, справедливост, естествени организационни умения и т.н.

 

868 год.

 „Магическата осмица в историята на Словакия“, напомня за превратните точки в историята през годините, завършващи с цифрата осeм. Всичко започва през девети век, когато през 868 г. мисионерите Кирил и Методий успяват да получат признание за словашкият език в света по това време. Благодарение на тях езикът, който се говори на територията на историческа Словакия, се превръща в четвърти официален богослужебен и дипломатически език. През 8 век е началото на християнството в словашките земи. Изграждането на първата християнска църква и нейното освещаване от залцбургският архиепископ Адалрам в Нитра е около 828 г. на територията на княз Прибина от Нитра. Историята продължава през Великоморавската империя, ролята на Словакия в Кралство Унгария и революционната пролет през годините 1848-1849.

 

1848 год.

 Желанието за равнопоставеност през 1848 г. се преплита с дати с осмици, тъй като различните събития през годината, като „Исканията на Словашкия народ“, създаването на Словашкият национален съвет, дейността на словашките доброволци и др., следват европейският революционен копнеж .

 

1918 год.

През 1918 год. в  края на ПСВ се създава Чехо-словашката република. С прокламацията на Мартинската декларация или т.н. Декларация на словашкия народ,  Словакия влиза в обща държава с чехите , като държава-приемник след разпадането на Австро-Унгарската монархия. Томаш Гариг Масарик става първият и също четирикратно избиран президент на Чехо-словашката република.

 

1938 год.

След  това настъпва нацисткият здрач, който завършва през 1938 г. с автономията и установяването на словашката държава  под протекциите на нацистка Германия. След мюнхенската конференция Народната партия на Хлинка свиква представителите на политическите партии на преговори в гр. Жилина, където представят програмата си за обявяване на автономията на Словакия в т.н. „Католически дом“.

 

1948 год.

След Втората световна война „осмиците“ се характеризират с борбата за свободно развитие на Чехо-словакия, която ерозира през февруари 1948 г. с възкачването на Комунистическата партия на власт със 100-процентова ориентация  към сталинисткият болшевизъм и деспотизъм. В негови жертви се превръщат много хора, обявени за държавни предатели на бързо инсценираните процеси на „Народния съд”. Процесите приключват с присъда смърт или доживотен затвор. Няколко членове на Комунистическата партия (В. Клементис, Р. Слански) също се превърнали в жертвa на съдебните процеси, както и демократите Я. Летрих, Й. Урсини или т.н. словашки националисти Л. Новомески , Г. Хусак и други.

 

1968 год.

Друг важен момент, който съдържа осмица в своята дата, е 1968  година,  когато войските на страните от Варшавския договор нахлуват в Словакия и започват окупацията, опитвайки се да спрат действащите демократични реформи. През нощта на 20-21 август в страната нахлуват над 500 000 войници, 6 000 танка и 800 самолета. До края на септември успяват да убият над 90 души.

Лъч надежда проблясва през 1968 год. с  процесът на реформи станал известен в света като „Пражката пролет“. Това означава за Чехо-словакия надежда, че може да се промени антидемократичният режим в „социализъм с човешко лице” и че словаците могат да имат повече права в общата държава с Чехите. Александър Дубчек станал символ на тази надежда. Този малък демократичен полъх, но с голям и трагичен завършек, наречен „нормализация“, приключва с „нежната революция“ през 1989 год. Нейната победа е отмяната на конституционния член за водещата роля на комунистическата партия в обществото.

 

1988 год.

Кадифената революция започва на 25.03.1988 год. с нощното бдение със свещи в Братислава. Това е бил сигнала, че се слага край на гражданската пасивност. Политическото развитие продължава с мирното разпадане на Чехо-словакия и възникването на независимата Словашка република.

 

 

 

КАРДИНАЛ АЛЕКСАНДЪР РУДНАЙ

Александър Стефан Руднай - "de Rudna et Divékujfalu" (* 4 октомври 1760, Криж над Вах - † 13 септември 1831, Естергом) е словашки благородник, римокатолически архиепископ и кардинал. Епископ на Трансилвания и от 1819 г. архиепископ на Естергом.

Той e трето дете на Андрей Руднай де Рудо и Дивекуйфалу и Анна Дьороваде Подхраги ет Кочош.  Кръстен е като Александър Стефан. Учи в гимназията в Нитра, в Семинарията  в Братислава, философия в Търнава и богословие в Будин.

Той е ръкоположен за свещеник на 12 октомври 1783 г. в Търнава, а в началото на април 1784 г. е удостоен с докторска степен по богословие. През ноември 1785 г. се присъединява към капелана в Чадца. По-късно работи в Хронски Бенедикт, Търнава и Крушовце. През 1805 г. става свещеник в Естергом. През 1806 г. е ректор на свещеническата семинария в Търнава и професор по теология, през 1808 г. е титулярен епископ, върховен естергомски викарий, градски съветник. През 1816 г. е назначен за епископ на Трансилвания със седалище в Алба Юлия.

През декември 1819 г. Александър Руднай получава папскa була за назначаването му за архиепископ на Естергом. По молба на монарха, през 1820 г. той премества седалището си, заедно с капитолията от Търнава в Естергом. Към  това събитие се отнася паметната записка в регистъра за кръщенета:  „Hic natus est modernus Primas. 1820. Solemniter inauguratus Strigonii. Vivat! “.

През 1822 г. свиква унгарския синод в Братислава, който трябвало да се справи с последствията от църковната политика на император Йозеф. Абсолютистката монархия обаче не позволила да бъдат обявени неговите резолюции.  Реализирали се резолюциите относно публикуването на Библията на националните езици. Словашкият превод на Библията с неговата подкрепа е издаден през 1829 и 1832 г.

Той е бил член на върховния съвет, секретар на кралския кабинет и член на тайния съвет, както и  привърженик на виенският двор и подкрепял развитието на словашката култура.

През 1826 г. папа Лъв XII. го  назначава за кардинал Ин Пекторе, а на 15 декември 1828 г. назначението е обявено. От този период е неговото изявление „Аз съм словак и ако бях на трона на Петър, щях да остана словак“ („Slavus sum, et si in cathedra Petri forem, Slavus ero“

Учен просветител, църковен и национален деятел, член и покровител на «Словашкото учено дружество», основано през 1792 г. от  Антон Бернолак в Търнава, привърженик на семейство Бернолак и словашкото национално движение.

Александър Руднай е един от онези членове на висшата църковна йерархия с аристократичен произход, от словашка националност.

През 1822 г. като архиепископ на Унгария започва изграждането на катедралата Естергом. Самият той е допринесъл с 800 хиляди форинта за изграждането й.

Исторически сведения за Словакия

 

В своята география Птоломей (100 год. преди Христа)  разполага Квадите  (квади, суеби, слеби , слави), там където днес живеят Словаците.

„infra Orcynium Saltum Quadi, infra quos ferri fodinae et Luna Silva“ , „под Херцинския проход, където се намират железните руди и лунната гора (планина)“.

Описвайки местоположението на Квадите , Птолемей казва, че под тях има железни мини feri fodinae, картографирани като земя на миньорите FERRI MINERA. Средновековна нотация от 1156 г. споменава "Земята на миньорите" под името TERRA BANENSIUM в района Пуканец до гр. Банска Щявница. Едно хилядолетие преди това историческите извори описват същият район Щявницке върхове, където е крепостта на Квадите – Ситно. В детайлите от картата на MAGNA GERMANIA е изобразено местоположението на Квадите и близо до тях древната крепост Сетина.

Готският историк Йорданес пише за народа на Словенците (Склавените) през 6 век в съчинението „Гетика“. Още през 6-ти век той определя границите на великия народ на склавените „от река Днестър до река Висла“. Изворът на р. Висла е на по-малко от 30 км от словашкият град Чадца. Така, че описаната от него територия обхваща почти цялото североизточно било на Карпатите, т. е.  точно територията на Словакия. Освен това той пише, че „всички словашки реки се вливат в р. Дунав“ и следователно са част от черноморският водосборен басейн. Чешките земи (Бохемия) не принадлежат към водосбора на Черно море, всички техни реки текат на север.  Ако през 6 век словаците (словените) вече са били близо до р. Висла,  под натиска на влахите /римляните/, споменат от Нестор, те трябвало да са изтласкани преди 6 век, по-точно преди 552 г.  Така словаците са обитавали територия образувана от Сарматските планини (Високите и Ниските Татри, Матра), Дунав, на северозапад от река Висла. Днес полските фамилни имена, завършващи на „-ски“ /“-ský“, са пряко свидетелство за прехвърлянето на словаци във Висла, сравнете  румънското име „Чауше-ску“ (Čauče-sku) и неговата полска версия „Чауче-ски“/ (Čaučeský).

Според  произведението на Florina Curtu Sklaviniai and Ethnic Adjectives: A Clarification –„ Чудеса на Св. Деметър“, в проповедта на книга I, която разглежда кампанията през 586 г., когато 100 000 склавинци и други варвари под ръководството на аварския владетел нападат Солун . Написано е , че, „владетелят събрал всички диви племена на Склавиния – защото целият народ се вслушвал в неговите заповеди – смесил ги с други варвари от други народности и им заповядал да предприемат поход срещу пазеният от боговете град Солун. "  Записани са имената на някои от племената - Drugubites (Дреговичи), Sagudates, Belegezites (Велекнязи -  „Върховни жреци“), Baiunetes (Бойуничи) и Berzetes (Брежеци). Това споменаване на името Склавиния е с 200 години по-старо от историческите сведения на Теофан, който с това име споменава словените от района до Адриатическо море.

Теофилакт Симоката в Историята описва военното положение по долното течение на р. Дунав през лятото на 602 г., точно преди въстанието на Фокаса: „С приближаването на лятото се разпространила новината до император Мавриций, че Каганът хитро е отменил похода за да може, ако римските легиони се придвижват случайно насам и натам да може с изненадващи маневри да нападне близките гранични области на Византия. Затова той наредил на генерала [Петър, братът на императора] да напусне Адрианопол и му поверил задачата да премине р. Истър [р. Дунав]. И така Петър се приготвил да премести лагера срещу ордата на Склавините.“  Друг  словашки вожд на име Пейрагаст (Прагост) се изправил срещу Петър още през 594 г. Така Склавиния е областта на север от р. Дунав, която принадлежи на суверенна Склавиния (Словакия). Както отбелязва Генадий Литаврин, това изглежда е  наименование на едно ниво с понятията на древните  гръцки и римски етнографи като Скития, Германия или Сарматия, които нямат ясна дефиниция нито в териториален, нито в политически смисъл (Литаврин, 1984, 195).

Теофилакт описва три различни движения на войски и хора (през лятото на 602 г.) по р. Дунав, която той възприема като разделителна линия между империята и варварите. От едната страна са войските на Петър под командването на Годуин, които прекосяват реката срещу словените, като взели голям брой пленници, с които римляните искали да се върнат в римските провинции на Балканите, но „Годуин временно им попречил“ (Whitby and Whitby 217 ). Междувременно каганът на аварите изпратил войски „за унищожаване на антите, които всъщност били съюзници на римляните“ (Whitby and Whitby 217).

Каганът позволил на римляните „да пресекат реката срещу словените“ към  териториите, контролирани от независимите словени, срещу които римските войски, водени от Годвин били тръгнали. „Орди варвари обхванаха страната на отсрещния бряг на Истрия“ (Theophylact Simocatta 293) , в която римските войски скоро получиха заповед да прекарат зимата.

Теофилакт не споменава в своята История никакви имена на държави, които би извел от името на народите, например, той не използва нито Avaria, нито Tourkiа. Той споменава само Sklavínia, словашките земи.

Словашката земя, от която славяните се разделят към Моравия, Чехия, Полша, Русия, Каринтия и други места, се споменава от руския летописец Нестор през 11 век. Нестор твърди, че тази словашка земя е била на средния Дунав, където по-късно възникват унгарските и българските земи. Той споменава, че тази земя е била илирийска. Това частично определя територията на Словакия. Нестор твърди, че словашката земя първо е принадлежала на словените, но след това е завладяна от Власите /римляните/По-нататък според хрониките на Нестор, „ когато Власите завладяват словашките земи, словаците, търсейки спокойствие пред постоянните нашествия, се преместват на север към р. Висла“.

                 

Във фулдските хроники от 884 г. пише, че словашкият крал Светополк е довел толкова много воини в Панония, че на едно място е можело да се види как армията му преминавала от изгрев до залез слънце. Броят на бойците му се изчислявал от 30 до 50 хиляди пехотинци, най-малко 5 000 конници и до 1 000 коли с провизии и резервно въоръжение. За шиповете на  стрелите с тегло  от около 35-40 g и около 30 броя стрели на боец, е било необходимо желязо с тегло от около 1 кг. за всеки човек. Бойните брадви, металните копия и оръжията на ездачите представлявали най-малко 50 тона желязо. Словакия  е имала значителен  излишък от  желязо от най-древни времена, поради което,  то се използвало и  като валута под формата на „гривни“, подобни на брадвички.

Добивът на желязна руда е регистриран от персийските търговци: „Някои от техните мъже копаят подземни  тунели  в Erde Gruben / Tunnel graben und bilden dachuer ein Holz, и ги подпират с дървени подпори“.

От времето на Великоморавия , са известни няколко укрепени центъра , освен Нитра , Девин и Братислава, където са открити множество находки на “железни гривни“ - това са Бойна и Биня. Обхватът на валовете далеч надхвърля всичко подобно открито в цяла Централна Европа от ІХ век. Стените от Биня са зашеметяващи - модерните къщи не се виждат от вала. Подобни стени има само в Стари Теков, но защитената зона е много по-малка. Над Стари Теков се намира "Словашката порта" със система от няколко великоморавски укрепления в района. „Словашката порта“ е защитавала достъпа до централно словашките миньорски селища - Банска Щявница, Кремница и Банска Бистрица, които са основните производствени единици на парични средства   от 1500 г. пр.н.е. до края на 18 век.

Според историческите източници крал Бело III (1172-1196) e бил вторият най- заможен монарх в Европа, по-големи от него доходи е имал само английският крал. През 1217 година крал Андраш II Унгарски получавал от мините в централна Словакия  около 75 килограма сребро. През 18 век печалбата на града от добитите сребро и злато достигнала европейски рекорди и между 1740 г. и 1760 г. минната хазна имала нетна печалба от 42 498 000 гулдена. През 1740 година например, от териториите на днешна Банска Щявница са добити рекордните 600 килограма злато и 23 000 кг. сребро. Градът е най-важният център за добив на благородни метали в Хабсбургската монархия

Светополк I е най-значителният владетел на словашката държава, която при неговото управление достигнала най-голямо териториално разширение, по военна мощ се изравнила с Източно франкската монархия. Повечето военни битки приключили с поражение за франките. През 880 год. папа Йоан VIII обявил Словакия за папска земя, с което я приравнил на останалите кралства по това време. В писмо на папа Стефан V от 885 год. буквално пише: До Светополк, крал на Словаците (Zuentopolco regi Sclavorum).

Като първи владетел, Светополк използвал титлата „крал“. Той подчинил много съседни земи, населени със славянски племена: висляни (южната част на Полша) (874), Силезия (880), басейна на Тиса (881), Балатонското княжество (883), Бохемия и лужишките сърби (890). При неговото управление Словакия достигнала своето най-голямо териториално разширение. Крал Светополк починал през 894 година. След смъртта му папата го определил като „dilectus filius“ в своите писма – титлата дотогава е била запазена само за византийският и франкският император.

Унгарско-полската хроника описва тези времена и твърди, че точно по това време, Атила (вожда на Хуните) преименува Словашката земя (на латински: Sclavonia) на Унгарска земя.

Унгарско-полската хроника: „Когато кралят (Атила) прекоси река Драва (на север) след тази победа, той видя равен и плодороден пейзаж (днешна Унгария около Балатон ). Той изчисли, че са минали двадесет и пет години от заминаването му от собствената му страна, Източна Унгария (Азия), и се почувства изтощен след победи в толкова много войни. Започна да се чуди какво да прави, дали да се върне в собствената си страна или да поеме обсадената. Затова кралят прекарал много дни в сериозни разсмисли и като добър план, му се стори унгарците да си вземат съпруги от Склавиния и Хърватия, за да спечели за страната си мир и спокойствие. Когато обяви това на армията си, всички мъже харесаха плана. След това той ходеше по земята и се наслаждаваше, защото беше обещаната земя, точно каквато беше земята за народа на Израел. Когато изпрати своите пратеници, той получи дъщерята от словашкия княз от това племе и се ожени за нея. (Тя му роди син, когото той нарече Коломан.) По същият начин войниците се жениха за жени от това племе.“

На латински : „Missis autem nunciis suis accepit a principe Sclavorum filiam de tribu eadem, et copulavit sibi eam in uxorem, (que peperit ei filium, cui nomen imposuit Coloman).“

„Преминавайки Дунава, той (Атила) стигна до равнинна територия, позеленяла от изобилна растителност и пълна с овчари и овце, говеда и диви жребци (между Дунав и Тиса). В тази страна са живели само овчари и селяни. Кралят на Словакия и на Хърватия обаче намерил любовта си край морето, в град, наречен Сплит, който бил покръстен в християнската вяра от Светия апостол Павел и престоял там пет години. След това, след назначаването на епископа, той заминал за Рим.

По-късно обаче тръгнал на път и прекосява река, наречена Тиса. Тук той открил още по-равна и просторна земя, на която се зарадвал повече. Тогава той повикал цялата си армия и я нарекъл Унгария. Той я разделил между своите принцове и барони, като им поверил големи имоти. И със съгласието на всички той решил, че ако жена му роди няколко сина, първородният ще владее над всички. Тогава съпругата му родила син, когото той кръстил Коломан. Този син се оженил за съпруга от Хърватия. Когато обаче Атила, славният победител над света, остарял, той събрал всички князе и благородници на страната, предал управлението на сина си Коломан и умрял. След смъртта на баща му , съпругата на Коломан ражда втори син на име Бело. След смъртта на баща си той се завръща в Аквилея и там се жени за гъркиня от Константинополската империя. Той обаче си тръгва и се връща в своята Склавония (Словакия), която дядо му нарекъл Унгария. И там жена му заченала и родила син, когото той нарекъл Гейза и той се оженил за полякиня от Краков, която започнала да го обръща към християнството.“

Името Склавиния е документирано  в още писмени източници:

Берхтолд от Кремсмюнстер, баварски летописец  пише през 876 г.: „..Вихинг, с помощта на крал Светополк, възнамерявал да установи архиепископия в митрополията на Склавиния / Словакия/“.

Из „Житието на Константин“ („Римската легенда“) се пише, че когато Константин и Методий дойдоха при Ростислав, „жителите на Склавиния  /Словакия/ излязоха да ги посрещнат и ги приеха с голямо благоговение“.

В Historia episcoporum Pataviensium et ducum Bavariae, наречена Historia Laureacensis, се  пише, че от IX в. на архиепископите от Лотарингия са били подчинени епископите в Нитра, Склавиния /Словакия/.

От житието на Методий знаем, че словаците („словените”), са се представили , като „словенe“ на византийския император Михаил , когато поискали да им изпратят християнски духовници, "и ние словените /Словѣне /сме  проста че ляд ..., "официалният исторически превод е:

 

 "И ние, словените, сме обикновени хора ... "

В кореспонденцията между  Светополк и Рим, папата  се обръща към него като “Sclavorum Rex” – кралят на словаците („Zuentopolco REGI ... ... sclauorum”, което означава, че Светополк е кралят на словаците ).

Според хрониките на Св. Нестор ( през  1056 г.- 1114 г., Киев),  най-ранният запазен източно славянски летописец, древната родина на славяните е поставена между река Дунав и Карпатите, където живеят словаците.

В костницката хроника на Улрих Рихентал от 15 век се казва: "Und zoch darnach in Windenland und darnach gen Pressburg…“ в превод : „и заминал до Словашката земя и Братислава..“

В хрониките на св. Нестор пише:

„Когда славяне жили уже крещенными, князья их Ростислав, Святополк и Коцел послали к царю Михаилу, говоря: «Земля наша крещена, но нет у нас учителя, кото-рый бы наставил и поучил нас и объяснил святые книги. Ведь не знаем мы ни греческого языка, ни латинского; одни учат нас так, а другие иначе, от этого не знаем мы ни начертания букв, ни их значения. И пошлите нам учителей, которые бы могли нам рассказать о книжных словах и о смысле их»… Услышав об этом, Лев вскоре же послал их, и пришли они к царю, и сказал им царь: «Вот, прислала послов ко мне Слованская земля, прося себе учителя, который мог бы им истолковать священные книги, ибо этого они хотят». И уговорил их царь и послал их в Слованскую землю к Ростиславу, Святополку и Коцелу.“

Светополковата империя се е наричала „Словенска Земя“. Великоморавия е била само част от една огромна по територия  страна, разделена на три части – княжеството на Ростислав , империята на Светополк  и княжеството на Коцел, които са били покръстени.

През 880 г. Папа Йоан VIII издава була Industriae Tuae (Вашето усърдие), с която създава независима моравска църковна провинция начело с Методий и епархия Нитра начело с Вихинг. Папата утвърждава Словакия/ Sclavinia/  като християнска държава под покровителството на Светия престол. В същото време той приема Словакия/ Sclavinia/ в лоното на Светия престол, при което Светополк и империята му придобиват пълен държавен суверенитет.

През 2012 год. е публикуван преводът на целият текст  от Ибн Руста , който вече е достъпен в интернет: http://www.archive.org/details/bibliothecageogr07goej.

Държавата Ал Саклабия /Словакия/.

"И има разстояние от десет дневни похода между държавата  на Печенегите и държавата  Ал Саклабия /Словакия/. И по-близо до границите на Ал Саклабия е град, наречен  Уеб Нит /Нитра/.  Ще стигнете до града по трудни пътища. Ще срещнете извори с вода и гори докато стигнете до тяхната земя. Страната Ал Саклабия е равнинна и обрасла с гори. И те живеят там. Те нямат лозя или ниви. Имат направени от дърво с пробити дупки някакви дървени постройки за своите пчели и мед. И ги наричат ​​кошери . Те получават около десет контейнера (30-50 литра) мед от един кошер. И хората пасат прасетата, като овцете. И когато някой умре, го изгарят в огъня, а съпругите си нарязват лицата и ръцете с нож, когато техен роднина умре. И когато е напълно изгорял, те идват на следващия ден и вземат пепелта от мястото и я поставят в урна , която после поставят на хълм. И една година след смъртта му те вземат много мед от около двадесет кошера и отиват на хълма, където се събират роднините на мъртвите. Там ядат и пият, а след това си тръгват. Когато мъртвецът имал три съпруги, за тази която смятал за любимата си, забивали два дървени кола в земята и слагали напречно  трето дърво с въже в средата. Връзвали  и врата и я оставали да виси докато се удуши и умре. И след това я изгаряли в огъня.  Техните зърнени култури най-често са житни. И когато настъпи времето за прибиране на реколтата, те вземат пшенично зърно, поставят го в сито и го вдигат към небето, казвайки: „О, господи, ти  си този, който ни даваш храната, заради която сме благословени “.

Те имат различни музикални инструменти като лютня, лира, а лирата им е дълга до два лакътя, лютнята им е музикален инструмент с осем струни.

Питието им се прави от мед.

По време на кремацията на мъртвите свирят на музикален инструмент и смятат, че трябва да се радват, защото Бог ги е приел с милост. Малко хора имат  добитък за яздене. Само благородниците имат коне. Оръжията им са: копие за хвърляне, щит, меч и стрели, други оръжия нямат. Наричат ​​владетеля си жупан  и се подчиняват на него и зависят от неговата дума. Резиденцията на владетеля  е в средата на областта му. Най-благородният и най-известният от тях, когото наричат ​​владетел над владетелите, се нарича Светополк (Svjjtblk, -bilk, -balk, -bulk) и е по-голям и по-висш от жупана, който е негов заместник. Този владетел също има коне и се храни изключително с кобилово мляко. Той има прекрасни рицари, които са едновременно, и силни, и смели. Градът, в който живее, се нарича Джируаб и там се организират месечни пазари, които продължават три дни, където те купуват и продават. В тяхната страна има голяма зима и е толкова голяма, че хората изкопават яма под земята и правят дървен, остър покрив над нея, подобен на купола на християнските църкви, след което покриват покрива с пръст. Всеки се премества в тази подземна къща със семейството си и взема със себе си дърва и няколко камъка. След това запалват  огън и го разпалват, докато камъните се зачервят. Когато камъните се нагреят до най-висока степен, те ги поливат с вода, която разнася парата и затопля жилището толкова много, че те свалят дрехите си и остават в това жилище до самата пролет.

Кралят  събира данъци от тях всяка година. Който има момиче, е длъжен да подарява (на краля) веднъж годишно дрехи. А който има син, също е длъжен да подарява дрехи веднъж годишно. А онзи, който няма нито син, нито момиче, е длъжен да подари страхотен комплект дрехи от дрехите на жена си или прислужницата си.

Когато  хванат някой да краде,  кралят го наказва с удушаване  или го поставя под надзора на някой от владетелите на отдалечените му области…“

Моравия е била словашка държава и в нея са живеели словаци, според етническата принадлежност , респ. моравци според държавната принадлежност. Растислав се споменава във връзка със замъка Девин, Светополк със замъка в Нитра, а Моимир I. с Морава, която се намирала в центъра на карпатската котловина. Тази Морава също е била част от светополковата държава. Част от държавата е била областта Панония, наричана Словашката марка / Slougenzin Marcha, Slovencin marka, Slovenska marka. Светополковото кралство за това се наричало и Морава и Моравска Словакия, Sclavos Margenses , респ. Словенско, Словенска , Словашка земя/държава, Склавания, както е отбелязано в първичните исторически източници(Sclavania, Фулдските анали, през 895 год.) след смъртта на Светополк.

Това наименование оцелява в името Славония , дн. част на Хърватско под Дунава до 20 век. Словакия е наричана Склавония, като северната част на Унгарското кралство. След откъсването на част от Моравия от Бохемското кралство през 12 век, вече не е имало смисъл словаците да се наричат и моравци, тъй като част от словашка Моравия се съединява с Бохемското кралство и словаците спират да се наричат моравци.

Великоморавия

Велика Моравия, се споменава един единствен път от император Багренородни /Пурпурнороден/ 50 години след падането на Светополковата империя, като непокръстената държава, която той нарича Мегали Морабия и която е превзета от маджарите. Всъщност идентифицирането на Мегали Морабия от Пурпурнороден с цялата Империя на Светополк е историческа манипулация.

Мегали Морабия не е била нито в днешната Нитра, нито в днешната Чешка Моравия. Мегали Морабия е била само част от държавата на Светополк и освен това непокръстената част, която е разположена на изток от р. Дунав. Освен това, да се превежда гръцкото наименование Мегали Морабия като Велика Моравия е неправилно, защото всъщност това означава Далечната или Горната Морава.

Факт е, че Велика Моравия е била само малка част от страната на Светополк, намираща се на изток. Това е частта от неговата територия, която завладяват маджарите, когато навлизат в Карпатския басейн. Днес това е територия попадаща в румънския окръг Мара муреш. Както знаем, маджарите навлизат в карпатския басейн през Снежната планина - Хаваш, която се намира в днешната карпатска Рутения, свързващият древен път на коприната тръгващ от днешна Будапеща и стигащ до Киев. Когато маджарите преминават през Снежната гора-Хаваш, те превземат замъка Ужгород.

През ІХ в. укрепеният замък се променя в добре защитен раннофеодален град-селище (сега Ужгород, на маджарски език - Ungvar), който се превръща в център на славянско княжество, начело на което застава Лаборец, като васал на Велика Моравия.Територията му и неговите жители, никога не са били част от източнославянските държавни единици, нито от Киевска Рус.

 По това време района е част от Великоморавия на Светополк (871-894) , но се управлява от местния княз Лаборец, като васал на Светополк. Лаборец е владетел на белите хървати през IX век и се споменава в Gesta Hungarorum от Bele Regis.

 Според Gesta Hungarorum по времето на маджарското завладяване на карпатския басейн около 896 г. Лаборец се противопоставя безуспешно на завладяването на карпатска Рутения от маджарските племена, предвождани от Арпад.

 След смъртта на крал Светополк, бълг. цар Симеон Велики започва да разширява българската си империя, като придобива контрол върху част от територията на „Бяла Хърватия“ (бреговете на р. Тиса), принуждавайки Лаборец да признае властта му в края на IX век, но през 896 г. маджарските  племена бързо променят ситуацията в своя полза. Лаборец е победен и убит на бреговете на р. Лаборец, която до ден днешен носи неговото име.

 Това е написано в Анонимният летопис на Унгария.  Факт е, че маджарите пристигат в карпатския басейн през Снежната гора-Хавас и окупират днешната карпатска Рутения, включително днешният румънски окръг, наречен Марамуреш (част от източна Словакия), Потисия и Бихар.

Ситуацията с разположението на народите в Централна Европа е описана през 10 – 11 век от арабски пътешественици, които са били в тези области по това време. Те точно описват , кои градове , на кой народ принадлежат.

 Пътешественика, картографирал държавите в своето дело е Abú cAbdalláh Muhammad ibn Muhammad ibn cAbdalláh ibn Idrísal-Hammúdí al-Hasaní al-Idrísí (1100-1166). Той е работил в Сицилия в двора на крал Рогер II, който управлявал от 1130 до 1154 г. в Палермо. Този текст описва, местоположението на средновековните държави, след падането на Великоморавия.

Картата на средновековните държави според арабският автор Ал-Адриси е посочена по-долу.

Освен това регионът на Западна Словакия е принадлежал към държавата Каринтия

На тази карта можем да видим, че маджарите са окупирали цялата територия на карпатския басейн , но източно от р. Дунав и р. Тиса. Районът, който се намира северно от Сарматския вал, а именно Дебре (близо до унгарския Егери), тогава е принадлежал на Бохемия, тоест на словаците. Нитрианската низина заедно с гр. Нитра са принадлежали на Карантания / Каринтия, защото макар Нитра и  Блатненско да са разделени от р. Дунав, еднаквата равнинна и плодородна територия е осигурявала на двете части на страната сходен начин на живот и така са гравитирали една към друга. Но не за дълго, защото естествената граница - река Дунав – е имала дивергентен ефект до възстановяването на границата по-късно.

Император Константин Багренородни в труда си "За управлението на империята" описвайки границите на Унгария, сочи:

 

"С тюрките (маджарите) граничат следните народи: пó на запад е страната на франките, пó на север са печенезите, на юг от тях се шири Мегали Моравия, т.е. страната на Светополк, която тези тюрки (маджари) напълно опустошили и завладели. А към планините тюрките граничат с хърватите."

"... на близката до тюрките (маджарите), източна граница са българите, отделени от река Истрос, която наричат още Дунав, на север от тюрките са печенезите, на запад от тях - франките, а на юг - хърватите."

Според историческите извори Мегали Моравия не е била покръстена.

Словашката държава, обаче състояща се от трите словашки княжества – на Ростислав, на Светополк и Коцел, е била покръстена. Когато Светополк заменя Ростислав на кралският престол, се разтрогва съюза с император Арнулф и франкската империя налага ембарго за износа на сол.

 В резултат на това Светополк окупира предишните български територии ок. румънската област  Мара муреш, в която са разположени солни мини. Именно районът на Мара муреш е част от Мегали Моравия, защото името Мара муреш означава Мегали Моравия. След като Светополк умира тази територия на Мара муреш е окупирана от маджарите. 

Когато сравняваме картата, създадена според арабските източници, с текста на император Пурпурнороден, откриваме, че те са  идентични.  Мегали Морабия е цялата територия в Карпатския басейн източно от Дунав, с изключение на днешна източна Словакия. На картата е показана в зелено. Червеното показва Каринтия, а синьото Бохемия. Тази зелена зона е била заета от маджарите и именно тази област, Багренородни нарича Megále Morabia –в превод Горна или Далечна Морава.

От историческите извори се знае, че северната част на Унгария се е наричала „Горната земя“ , тъй като северът на картата е отгоре, а на юг лежи „Долната Земя“, защото южната страна на картата е отдолу. Ако обърнем картата , така че изток да е отгоре, както някога са били ориентирани картите, преди откриването на компаса ще разберем от коя Морава е Моимир.

Картите първоначално са били ориентирани нагоре с източната страна по посока на изгряващото Слънце. Източните райони на света са се наричали Ориент. Това са райони, като Китай, Индия, Япония или напр. Персия. От тук възниква думата ориентация - определяне по посока на изток. Поставянето на северната посока отгоре на картата е само в резултат на по-късна конвенция и споразумение, което е постигнато, след като се открива, че стрелката на магнитния компас показва  винаги в тази посока.

Първоначално „Горната земя“ не се е намирала в северната част на Унгария, а нагоре е било на изток. Значението на „Горе“ се възприема по различен начин. По-нагоре означавало по на изток. Първоначално „Долната земя“ не е била на юг, в днешна Войводина, а долу е означавало по на запад от р Дунав. По-надолу е това, което е по-вече на запад. Като обърнем картата на карпатския басейн на изток. „Горната земя“ ще бъде Потисие, Бихар / Белград, източна Словакия, Мара муреш, Трансилвания . Долната земя ще бъде днешна Западна Словакия (регион Нитра), Чешка Моравия и Западна Унгария (Панония, Блатно). Горна и Долна Унгария са се наричали на латински Superior Hungaria и Inferior Hungaria, на немски Ober Ungarn и Nieder Ungarn, на английски Upper Hungary и Lower Hungary, на френски Haute Hongrie и Basse Hongrie.

От „Покръстването на баварците и каринтийците“, знаем, че Моимир, моравският княз на Дунава, прогонил Прибина от Нитра. От гледна точка на автора на хрониката над Дунава е срещу Източната марка (днешна Австрия), която се намирала под Дунава. Както знаем, обаче над Дунав  не е на север, а на изток. Ако тръгнем на изток от днешна Австрия, ще стигнем до Будапеща и по-нататък до Дебра, Егер и източна Словакия. Ако отидем малко по-на юг, ще стигнем до Чорнград или Моравград (днешен Csanád), който лежи на река Марош /Муреш / Морава. И малко зад Моравград (Csanád), на изток по поречието на река Морава (Муреш), се намира още един Девин,  днес в румънската Дева.

Баварският географ (около 844 г.) също описва съществуването на две Моравии. Баварският географ освен Мархари (Моравски Словаци) описва и други моравци (Мереханос), които не са били завладени от българите по това време. Текстът изброява народите, които са живеели на източната граница на Франкската империя, от север на юг, в следния ред:

Нортабрези, в съседство на датчани, Вилци, Линеи, Бетеничи и Смелдинци и Моризани и Хефелди и Сурби, Таламинзи, Бехемари (чехи), Мархари (Словашки Моравци), Вулгарии (Българи), други Моравани (populus quem vocant Merehanos), като се придържа от северната страна на р. Дунав. Мархари и Мерехани са двете части на словашката държава 

По това време при Ратбода дойде Прибина, прогонен от Моимир, княз на Моравците над Дунава. … А междувременно, възползвайки се от възможността, споменатият крал по искане на неговите верни предал на Прибина в наследство част от Долна Панония покрай река, наречена Сала. Тогава той започнал да живее там и да изгражда крепост, събирайки хора от всички страни и значително развил тази земя. (На когото преди време архиепископ Адалрам, отвъд Дунава, осветил църква в неговия имот на място, наречено Нитрава).“

 

Благодарение на уточнението за освещаването на църквата, сега знаем, че Прибина, който е бил изгонен от Моимир, произлиза от Нитра. Два факта са от решаващо значение - единият сочи за „Моимир над /СУПРА / Дунава“, а другият за „Нитра зад /УЛТРА/ Дунава“. Защо има разлика, след като според официалните историци, Нитрава е точно от същата страна на Дунав, от която също е трябвало да пребивава Моимир I, като княз на Моравците над Дунава (Микулчице, или Старе место до дн.Ухерске Храдище). Защо и в двата случая нямаме еднакви предлози „над“ в израза над Дунава, и за Нитрава, и за Микулчице съответно. Старе Место също се намира на север от  църквата в Блатненско. Ако се твърди, че Моимир е княз на моравците над Дунава, означава ли това, че е трябвало да има и други моравци, които са живеели някъде другаде. Например под Дунава или до Дунава .

Какви са предлозите в латинския оригинал?

Моимир княза на Моравците над Дунава = (… quidam Priwina exulatus и Moimaro duce Maravorum SUPRA Danubium venit ad Ratbodum)

Adalrám отвъд Дунава = (… Adalramus archiepiscopus ULTRA Danubium in soculent loco vocato Nitrava consecravit ecclesiam)

В единият случай е използван предлога „ ултра“, а в другият „супра“. Речниците посочват, че тези думи, когато служат като предлози, могат да бъдат преведени по един и същи начин - „над“. Но между тях има и малка разлика. Речниците в предлога „ултра“ първоначално дават следните значения: отвъд, през, от другата страна, до. Едва накрая е значението „над“. Докато при предлога „супра“ значението е само „над“.

 Когато обърнем картата на изток и вертикално нагоре, разбираме, че от гледна точка на Прибина при езерото Блатно, Нитрава ни се появява вляво през Дунава. Не можем да кажем, че Нитрава е над Дунава, но можем да кажем, че е до Дунава, през Дунав, съответно от другата страна на Дунав, зад Дунава (това съответства на предлога ULTRA). По същият начин завъртайки картата с изток нагоре за Моимир I от Моравския град Моравград (Чанад) , който е на река Морава (Муреш), неговият замък ще се появява вертикално нагоре , т.е. над (SUPRA) Дунава. 

Следващата карта показва как може да се интерпретира текста в хрониката за покръстването на баварците и каринтийците. След изгонването Прибина, който е пребивавал при езерото Блатно в църквата в Блатно. Бившият му имот в Нитра се явява за летописеца на север, като от „другата страна на Дунав“ (ULTRA). Моимир I се появява пред него , като „на изток  над Дунава“  (SUPRA). Регион Нитра е в Долна Морава  а Наддунавско е в Горна или Мегале Морава.