Исторически сведения за Словакия

 

В своята география Птоломей (100 год. преди Христа)  разполага Квадите  (квади, суеби, слеби , слави), там където днес живеят Словаците.

„infra Orcynium Saltum Quadi, infra quos ferri fodinae et Luna Silva“ , „под Херцинския проход, където се намират железните руди и лунната гора (планина)“.

Описвайки местоположението на Квадите , Птолемей казва, че под тях има железни мини feri fodinae, картографирани като земя на миньорите FERRI MINERA. Средновековна нотация от 1156 г. споменава "Земята на миньорите" под името TERRA BANENSIUM в района Пуканец до гр. Банска Щявница. Едно хилядолетие преди това историческите извори описват същият район Щявницке върхове, където е крепостта на Квадите – Ситно. В детайлите от картата на MAGNA GERMANIA е изобразено местоположението на Квадите и близо до тях древната крепост Сетина.

Готският историк Йорданес пише за народа на Словенците (Склавените) през 6 век в съчинението „Гетика“. Още през 6-ти век той определя границите на великия народ на склавените „от река Днестър до река Висла“. Изворът на р. Висла е на по-малко от 30 км от словашкият град Чадца. Така, че описаната от него територия обхваща почти цялото североизточно било на Карпатите, т. е.  точно територията на Словакия. Освен това той пише, че „всички словашки реки се вливат в р. Дунав“ и следователно са част от черноморският водосборен басейн. Чешките земи (Бохемия) не принадлежат към водосбора на Черно море, всички техни реки текат на север.  Ако през 6 век словаците (словените) вече са били близо до р. Висла,  под натиска на влахите /римляните/, споменат от Нестор, те трябвало да са изтласкани преди 6 век, по-точно преди 552 г.  Така словаците са обитавали територия образувана от Сарматските планини (Високите и Ниските Татри, Матра), Дунав, на северозапад от река Висла. Днес полските фамилни имена, завършващи на „-ски“ /“-ský“, са пряко свидетелство за прехвърлянето на словаци във Висла, сравнете  румънското име „Чауше-ску“ (Čauče-sku) и неговата полска версия „Чауче-ски“/ (Čaučeský).

Според  произведението на Florina Curtu Sklaviniai and Ethnic Adjectives: A Clarification –„ Чудеса на Св. Деметър“, в проповедта на книга I, която разглежда кампанията през 586 г., когато 100 000 склавинци и други варвари под ръководството на аварския владетел нападат Солун . Написано е , че, „владетелят събрал всички диви племена на Склавиния – защото целият народ се вслушвал в неговите заповеди – смесил ги с други варвари от други народности и им заповядал да предприемат поход срещу пазеният от боговете град Солун. "  Записани са имената на някои от племената - Drugubites (Дреговичи), Sagudates, Belegezites (Велекнязи -  „Върховни жреци“), Baiunetes (Бойуничи) и Berzetes (Брежеци). Това споменаване на името Склавиния е с 200 години по-старо от историческите сведения на Теофан, който с това име споменава словените от района до Адриатическо море.

Теофилакт Симоката в Историята описва военното положение по долното течение на р. Дунав през лятото на 602 г., точно преди въстанието на Фокаса: „С приближаването на лятото се разпространила новината до император Мавриций, че Каганът хитро е отменил похода за да може, ако римските легиони се придвижват случайно насам и натам да може с изненадващи маневри да нападне близките гранични области на Византия. Затова той наредил на генерала [Петър, братът на императора] да напусне Адрианопол и му поверил задачата да премине р. Истър [р. Дунав]. И така Петър се приготвил да премести лагера срещу ордата на Склавините.“  Друг  словашки вожд на име Пейрагаст (Прагост) се изправил срещу Петър още през 594 г. Така Склавиния е областта на север от р. Дунав, която принадлежи на суверенна Склавиния (Словакия). Както отбелязва Генадий Литаврин, това изглежда е  наименование на едно ниво с понятията на древните  гръцки и римски етнографи като Скития, Германия или Сарматия, които нямат ясна дефиниция нито в териториален, нито в политически смисъл (Литаврин, 1984, 195).

Теофилакт описва три различни движения на войски и хора (през лятото на 602 г.) по р. Дунав, която той възприема като разделителна линия между империята и варварите. От едната страна са войските на Петър под командването на Годуин, които прекосяват реката срещу словените, като взели голям брой пленници, с които римляните искали да се върнат в римските провинции на Балканите, но „Годуин временно им попречил“ (Whitby and Whitby 217 ). Междувременно каганът на аварите изпратил войски „за унищожаване на антите, които всъщност били съюзници на римляните“ (Whitby and Whitby 217).

Каганът позволил на римляните „да пресекат реката срещу словените“ към  териториите, контролирани от независимите словени, срещу които римските войски, водени от Годвин били тръгнали. „Орди варвари обхванаха страната на отсрещния бряг на Истрия“ (Theophylact Simocatta 293) , в която римските войски скоро получиха заповед да прекарат зимата.

Теофилакт не споменава в своята История никакви имена на държави, които би извел от името на народите, например, той не използва нито Avaria, нито Tourkiа. Той споменава само Sklavínia, словашките земи.

Словашката земя, от която славяните се разделят към Моравия, Чехия, Полша, Русия, Каринтия и други места, се споменава от руския летописец Нестор през 11 век. Нестор твърди, че тази словашка земя е била на средния Дунав, където по-късно възникват унгарските и българските земи. Той споменава, че тази земя е била илирийска. Това частично определя територията на Словакия. Нестор твърди, че словашката земя първо е принадлежала на словените, но след това е завладяна от Власите /римляните/По-нататък според хрониките на Нестор, „ когато Власите завладяват словашките земи, словаците, търсейки спокойствие пред постоянните нашествия, се преместват на север към р. Висла“.

                 

Във фулдските хроники от 884 г. пише, че словашкият крал Светополк е довел толкова много воини в Панония, че на едно място е можело да се види как армията му преминавала от изгрев до залез слънце. Броят на бойците му се изчислявал от 30 до 50 хиляди пехотинци, най-малко 5 000 конници и до 1 000 коли с провизии и резервно въоръжение. За шиповете на  стрелите с тегло  от около 35-40 g и около 30 броя стрели на боец, е било необходимо желязо с тегло от около 1 кг. за всеки човек. Бойните брадви, металните копия и оръжията на ездачите представлявали най-малко 50 тона желязо. Словакия  е имала значителен  излишък от  желязо от най-древни времена, поради което,  то се използвало и  като валута под формата на „гривни“, подобни на брадвички.

Добивът на желязна руда е регистриран от персийските търговци: „Някои от техните мъже копаят подземни  тунели  в Erde Gruben / Tunnel graben und bilden dachuer ein Holz, и ги подпират с дървени подпори“.

От времето на Великоморавия , са известни няколко укрепени центъра , освен Нитра , Девин и Братислава, където са открити множество находки на “железни гривни“ - това са Бойна и Биня. Обхватът на валовете далеч надхвърля всичко подобно открито в цяла Централна Европа от ІХ век. Стените от Биня са зашеметяващи - модерните къщи не се виждат от вала. Подобни стени има само в Стари Теков, но защитената зона е много по-малка. Над Стари Теков се намира "Словашката порта" със система от няколко великоморавски укрепления в района. „Словашката порта“ е защитавала достъпа до централно словашките миньорски селища - Банска Щявница, Кремница и Банска Бистрица, които са основните производствени единици на парични средства   от 1500 г. пр.н.е. до края на 18 век.

Според историческите източници крал Бело III (1172-1196) e бил вторият най- заможен монарх в Европа, по-големи от него доходи е имал само английският крал. През 1217 година крал Андраш II Унгарски получавал от мините в централна Словакия  около 75 килограма сребро. През 18 век печалбата на града от добитите сребро и злато достигнала европейски рекорди и между 1740 г. и 1760 г. минната хазна имала нетна печалба от 42 498 000 гулдена. През 1740 година например, от териториите на днешна Банска Щявница са добити рекордните 600 килограма злато и 23 000 кг. сребро. Градът е най-важният център за добив на благородни метали в Хабсбургската монархия

Светополк I е най-значителният владетел на словашката държава, която при неговото управление достигнала най-голямо териториално разширение, по военна мощ се изравнила с Източно франкската монархия. Повечето военни битки приключили с поражение за франките. През 880 год. папа Йоан VIII обявил Словакия за папска земя, с което я приравнил на останалите кралства по това време. В писмо на папа Стефан V от 885 год. буквално пише: До Светополк, крал на Словаците (Zuentopolco regi Sclavorum).

Като първи владетел, Светополк използвал титлата „крал“. Той подчинил много съседни земи, населени със славянски племена: висляни (южната част на Полша) (874), Силезия (880), басейна на Тиса (881), Балатонското княжество (883), Бохемия и лужишките сърби (890). При неговото управление Словакия достигнала своето най-голямо териториално разширение. Крал Светополк починал през 894 година. След смъртта му папата го определил като „dilectus filius“ в своите писма – титлата дотогава е била запазена само за византийският и франкският император.

Унгарско-полската хроника описва тези времена и твърди, че точно по това време, Атила (вожда на Хуните) преименува Словашката земя (на латински: Sclavonia) на Унгарска земя.

Унгарско-полската хроника: „Когато кралят (Атила) прекоси река Драва (на север) след тази победа, той видя равен и плодороден пейзаж (днешна Унгария около Балатон ). Той изчисли, че са минали двадесет и пет години от заминаването му от собствената му страна, Източна Унгария (Азия), и се почувства изтощен след победи в толкова много войни. Започна да се чуди какво да прави, дали да се върне в собствената си страна или да поеме обсадената. Затова кралят прекарал много дни в сериозни разсмисли и като добър план, му се стори унгарците да си вземат съпруги от Склавиния и Хърватия, за да спечели за страната си мир и спокойствие. Когато обяви това на армията си, всички мъже харесаха плана. След това той ходеше по земята и се наслаждаваше, защото беше обещаната земя, точно каквато беше земята за народа на Израел. Когато изпрати своите пратеници, той получи дъщерята от словашкия княз от това племе и се ожени за нея. (Тя му роди син, когото той нарече Коломан.) По същият начин войниците се жениха за жени от това племе.“

На латински : „Missis autem nunciis suis accepit a principe Sclavorum filiam de tribu eadem, et copulavit sibi eam in uxorem, (que peperit ei filium, cui nomen imposuit Coloman).“

„Преминавайки Дунава, той (Атила) стигна до равнинна територия, позеленяла от изобилна растителност и пълна с овчари и овце, говеда и диви жребци (между Дунав и Тиса). В тази страна са живели само овчари и селяни. Кралят на Словакия и на Хърватия обаче намерил любовта си край морето, в град, наречен Сплит, който бил покръстен в християнската вяра от Светия апостол Павел и престоял там пет години. След това, след назначаването на епископа, той заминал за Рим.

По-късно обаче тръгнал на път и прекосява река, наречена Тиса. Тук той открил още по-равна и просторна земя, на която се зарадвал повече. Тогава той повикал цялата си армия и я нарекъл Унгария. Той я разделил между своите принцове и барони, като им поверил големи имоти. И със съгласието на всички той решил, че ако жена му роди няколко сина, първородният ще владее над всички. Тогава съпругата му родила син, когото той кръстил Коломан. Този син се оженил за съпруга от Хърватия. Когато обаче Атила, славният победител над света, остарял, той събрал всички князе и благородници на страната, предал управлението на сина си Коломан и умрял. След смъртта на баща му , съпругата на Коломан ражда втори син на име Бело. След смъртта на баща си той се завръща в Аквилея и там се жени за гъркиня от Константинополската империя. Той обаче си тръгва и се връща в своята Склавония (Словакия), която дядо му нарекъл Унгария. И там жена му заченала и родила син, когото той нарекъл Гейза и той се оженил за полякиня от Краков, която започнала да го обръща към християнството.“

Името Склавиния е документирано  в още писмени източници:

Берхтолд от Кремсмюнстер, баварски летописец  пише през 876 г.: „..Вихинг, с помощта на крал Светополк, възнамерявал да установи архиепископия в митрополията на Склавиния / Словакия/“.

Из „Житието на Константин“ („Римската легенда“) се пише, че когато Константин и Методий дойдоха при Ростислав, „жителите на Склавиния  /Словакия/ излязоха да ги посрещнат и ги приеха с голямо благоговение“.

В Historia episcoporum Pataviensium et ducum Bavariae, наречена Historia Laureacensis, се  пише, че от IX в. на архиепископите от Лотарингия са били подчинени епископите в Нитра, Склавиния /Словакия/.

От житието на Методий знаем, че словаците („словените”), са се представили , като „словенe“ на византийския император Михаил , когато поискали да им изпратят християнски духовници, "и ние словените /Словѣне /сме  проста че ляд ..., "официалният исторически превод е:

 

 "И ние, словените, сме обикновени хора ... "

В кореспонденцията между  Светополк и Рим, папата  се обръща към него като “Sclavorum Rex” – кралят на словаците („Zuentopolco REGI ... ... sclauorum”, което означава, че Светополк е кралят на словаците ).

Според хрониките на Св. Нестор ( през  1056 г.- 1114 г., Киев),  най-ранният запазен източно славянски летописец, древната родина на славяните е поставена между река Дунав и Карпатите, където живеят словаците.

В костницката хроника на Улрих Рихентал от 15 век се казва: "Und zoch darnach in Windenland und darnach gen Pressburg…“ в превод : „и заминал до Словашката земя и Братислава..“

В хрониките на св. Нестор пише:

„Когда славяне жили уже крещенными, князья их Ростислав, Святополк и Коцел послали к царю Михаилу, говоря: «Земля наша крещена, но нет у нас учителя, кото-рый бы наставил и поучил нас и объяснил святые книги. Ведь не знаем мы ни греческого языка, ни латинского; одни учат нас так, а другие иначе, от этого не знаем мы ни начертания букв, ни их значения. И пошлите нам учителей, которые бы могли нам рассказать о книжных словах и о смысле их»… Услышав об этом, Лев вскоре же послал их, и пришли они к царю, и сказал им царь: «Вот, прислала послов ко мне Слованская земля, прося себе учителя, который мог бы им истолковать священные книги, ибо этого они хотят». И уговорил их царь и послал их в Слованскую землю к Ростиславу, Святополку и Коцелу.“

Светополковата империя се е наричала „Словенска Земя“. Великоморавия е била само част от една огромна по територия  страна, разделена на три части – княжеството на Ростислав , империята на Светополк  и княжеството на Коцел, които са били покръстени.

През 880 г. Папа Йоан VIII издава була Industriae Tuae (Вашето усърдие), с която създава независима моравска църковна провинция начело с Методий и епархия Нитра начело с Вихинг. Папата утвърждава Словакия/ Sclavinia/  като християнска държава под покровителството на Светия престол. В същото време той приема Словакия/ Sclavinia/ в лоното на Светия престол, при което Светополк и империята му придобиват пълен държавен суверенитет.

През 2012 год. е публикуван преводът на целият текст  от Ибн Руста , който вече е достъпен в интернет: http://www.archive.org/details/bibliothecageogr07goej.

Държавата Ал Саклабия /Словакия/.

"И има разстояние от десет дневни похода между държавата  на Печенегите и държавата  Ал Саклабия /Словакия/. И по-близо до границите на Ал Саклабия е град, наречен  Уеб Нит /Нитра/.  Ще стигнете до града по трудни пътища. Ще срещнете извори с вода и гори докато стигнете до тяхната земя. Страната Ал Саклабия е равнинна и обрасла с гори. И те живеят там. Те нямат лозя или ниви. Имат направени от дърво с пробити дупки някакви дървени постройки за своите пчели и мед. И ги наричат ​​кошери . Те получават около десет контейнера (30-50 литра) мед от един кошер. И хората пасат прасетата, като овцете. И когато някой умре, го изгарят в огъня, а съпругите си нарязват лицата и ръцете с нож, когато техен роднина умре. И когато е напълно изгорял, те идват на следващия ден и вземат пепелта от мястото и я поставят в урна , която после поставят на хълм. И една година след смъртта му те вземат много мед от около двадесет кошера и отиват на хълма, където се събират роднините на мъртвите. Там ядат и пият, а след това си тръгват. Когато мъртвецът имал три съпруги, за тази която смятал за любимата си, забивали два дървени кола в земята и слагали напречно  трето дърво с въже в средата. Връзвали  и врата и я оставали да виси докато се удуши и умре. И след това я изгаряли в огъня.  Техните зърнени култури най-често са житни. И когато настъпи времето за прибиране на реколтата, те вземат пшенично зърно, поставят го в сито и го вдигат към небето, казвайки: „О, господи, ти  си този, който ни даваш храната, заради която сме благословени “.

Те имат различни музикални инструменти като лютня, лира, а лирата им е дълга до два лакътя, лютнята им е музикален инструмент с осем струни.

Питието им се прави от мед.

По време на кремацията на мъртвите свирят на музикален инструмент и смятат, че трябва да се радват, защото Бог ги е приел с милост. Малко хора имат  добитък за яздене. Само благородниците имат коне. Оръжията им са: копие за хвърляне, щит, меч и стрели, други оръжия нямат. Наричат ​​владетеля си жупан  и се подчиняват на него и зависят от неговата дума. Резиденцията на владетеля  е в средата на областта му. Най-благородният и най-известният от тях, когото наричат ​​владетел над владетелите, се нарича Светополк (Svjjtblk, -bilk, -balk, -bulk) и е по-голям и по-висш от жупана, който е негов заместник. Този владетел също има коне и се храни изключително с кобилово мляко. Той има прекрасни рицари, които са едновременно, и силни, и смели. Градът, в който живее, се нарича Джируаб и там се организират месечни пазари, които продължават три дни, където те купуват и продават. В тяхната страна има голяма зима и е толкова голяма, че хората изкопават яма под земята и правят дървен, остър покрив над нея, подобен на купола на християнските църкви, след което покриват покрива с пръст. Всеки се премества в тази подземна къща със семейството си и взема със себе си дърва и няколко камъка. След това запалват  огън и го разпалват, докато камъните се зачервят. Когато камъните се нагреят до най-висока степен, те ги поливат с вода, която разнася парата и затопля жилището толкова много, че те свалят дрехите си и остават в това жилище до самата пролет.

Кралят  събира данъци от тях всяка година. Който има момиче, е длъжен да подарява (на краля) веднъж годишно дрехи. А който има син, също е длъжен да подарява дрехи веднъж годишно. А онзи, който няма нито син, нито момиче, е длъжен да подари страхотен комплект дрехи от дрехите на жена си или прислужницата си.

Когато  хванат някой да краде,  кралят го наказва с удушаване  или го поставя под надзора на някой от владетелите на отдалечените му области…“

Моравия е била словашка държава и в нея са живеели словаци, според етническата принадлежност , респ. моравци според държавната принадлежност. Растислав се споменава във връзка със замъка Девин, Светополк със замъка в Нитра, а Моимир I. с Морава, която се намирала в центъра на карпатската котловина. Тази Морава също е била част от светополковата държава. Част от държавата е била областта Панония, наричана Словашката марка / Slougenzin Marcha, Slovencin marka, Slovenska marka. Светополковото кралство за това се наричало и Морава и Моравска Словакия, Sclavos Margenses , респ. Словенско, Словенска , Словашка земя/държава, Склавания, както е отбелязано в първичните исторически източници(Sclavania, Фулдските анали, през 895 год.) след смъртта на Светополк.

Това наименование оцелява в името Славония , дн. част на Хърватско под Дунава до 20 век. Словакия е наричана Склавония, като северната част на Унгарското кралство. След откъсването на част от Моравия от Бохемското кралство през 12 век, вече не е имало смисъл словаците да се наричат и моравци, тъй като част от словашка Моравия се съединява с Бохемското кралство и словаците спират да се наричат моравци.